- Откритията в сферата на технологиите нарастват не с всеки изминал ден, а с всеки изминал час - започна Доминик - Ако искате да сте най-добрите, не е достатъчно да се сетите първи за дадено нещо. Колкото и креативна да е идеята, трябва да сте бързи. Тук нещата седят по този начин - ако не си достатъчно ловък, някой друг ще те изпревари. То и в живота е така, като се замисля.
Натали седеше и го наблюдаваше. Чудеше се как е възможно да е толкова прав и в същото време в тотална грешка. Нещата, които казваше на тази конференция бяха точно такива и тя го знаеше. Чудеше се само колко значително нараства човешкото познание в сферата на технологиите, но за сметка на това в сферата на чувствата хората още като че ли не бяха започнали от "а" и "б". Много имаха да учат, но пък си мислеха, че знаят. Натали също смяташе, че разбира. Беше убедена, че тази "наука" не е никак сложна за разбиране. Беше сигурна, докато на практика не се сблъска с нея. Тогава разбра, че има доста въпроси за изясняване. Телефонът звънна и прекъсна размислите, които се въртяха в главата ù. Това за нея беше поредното доказателство, че дори когато размишлява не може да остане на спокойствие от всичко, което я заобикаля. - Ало? - вдигна телефона си тя и зачака отговор. - Добър ден! - поздрави гласът от отсрещната страна. - Добър ден! - отвърна на поздрава Натали. - Имате ли време за едно проучване, което правим? Вашето мнение е важно за нас и ще се радваме, ако споделите какво мислите по няколко въпроса. Жената от отсрещната страна беше ако не друго, то поне любезна. Натали силно се съмняваше, че точно нейното мнение засяга тази непозната, която върши работните си задължения, но пък жената ù се стори дружелюбна и реши да отдели от времето си. Доминик ги беше пуснал в кратка почивка и след това конференцията трябваше да продължи. - Да, кажете с какво мога да Ви бъда полена? - попита Натали. - Чудесно! Като за начало искам да Ви попитам по колко часа на ден прекарвате пред компютъра? - Страхотно! - помисли си Натали - Аз се опитвам поне за секунда да се отърва от темата, а ето, че тя неуморно ме следва. - Ало, госпожо, тук ли сте още? - попита жената като не получи отговор. - Да, тук съм. Замислих се върху въпроса Ви - опита се да се измъкне Натали. - Аха - промърмори жената. - Сигурно ме мрази за това, че ù губя времето - помисли си отново тя, затова започна да разсъждава на глас - Ами тъй като работата ми е свързана пряко с това, че прекарвам по доста часове пред компютъра, вероятно мога да посоча като отговор между 8 и 10 часа на ден. - Осем или десет? - попита анкетиращата. - Откъде да знам! - помисли си Натали - Да не си засичам... - Осем или десет? - повтори жената от другата страна. - Осем! - отвърна другата. - Добре, да продължим нататък. Колко често гледате телевизия? - Що за глупаво проучване! - помисли си Натали - Какво значение има по колко време гледам телевизия, или пък колко часа на ден прекарвам пред компютъра?! Ама, че глупост! Изгубих си времето за почивка за да отговарям на някакви измислени въпроси. - Госпожо, по колко часа гледате телевизия? - повтори жената леко изнервено. - Вижте, първо не съм госпожа и второ, не си засичам с хронометър, че да знам. - Е, добре де, средно поне не можете ли да прецените? - Аха, средно значи... а по-рано беше от жизнено важно значение дали са осем или десет часа! - Добре, да запиша ли и тук 8 часа? - предложи анкетиращата. - Пишете - отговори с отегчение другата - Напишете ако искате и 24 часа, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината. Тези проучвания изобщо някой гледа ли ги след това? - Разбира се. - Кой? - полюбопитства Натали. - Това е секретна информация - сподели жената. - Секретна, дръжки! - мърмореше си наум Натали - кой знае дали изобщо записва или ми губи времето с глупости. - А по колко време отделяте за най-близките си хора, госпожо? - зададе следващия си въпрос анкетиращата. Натали замълча. Замисли се, че от поредицата на глупавите въпроси до тук, този беше изключително уместен. Прекарваше по толкова часове в други толкова по-маловажни неща, а когато се замисли осъзна, че за най-близките си, хората отделят по най-малко време. Това я натъжи. И тъй като не искаше да даде отговор дори пред себе си каза само: - Нали Ви казах, че не съм госпожа? Освен това трябва да затварям, започва конференцията и нямам време. - Лошо, госпожице, много лошо! - отвърна жената от другата страна. - Кое му е лошото? - зачуди се Натали. - Това, че един ден наистина няма да можем да покажем това, което е най-важното. И знаете ли, тогава не липсата на време ще бъде проблемът. Не. Време ще имаме. Твърде много. Даже ще е предостатъчно за да помислим какво сме имали и какво сме пропуснали, бързайки за нещо, което няма да е от значение. Време ще имаме - повтори жената - но възможност може и да нямаме.
0 Comments
Когато Кати е болна не и се прави нищо друго освен да спи. Така тя сякаш казва на грипа "Не ми е добре. Не ми се говори. Аз и да искам не мога да говоря, тъй като ме мъчи ужасна кашлица и затова нека да си направим взаимно една услуга - говори Кати на болестта - ти ме оставяш напълно, или ако не искаш поне не ми пречи да заспя".
Лошото е, когато температурата и болките в гърлото не ú позволяват да се отправи към Страната на чудесата (така Кати нарича сънищата). Само, че тя не е вече малко момиче, въпреки че упорито отказва да порасне и да влезе в света на възрастните, който е строго фиксиран, скучен и далеч от нейните представи за красота. А пък Кати смята, че всеки трябва да живее красиво и всеки има право на щастлив живот. Сънищата ú са най-различни. Никой с никой не си прилича. Тя е чувала, че човек най-често сънува, когато е влюбен. А Кати напоследък не само, че сънува всяка вечер, но и си спомня всеки сън кога с подробности, кога не, но знае, че е сънувала. Оттук Кати си прави извод, че е влюбена, а когато е влюбена е... сложно за определение. Но да не се отклоняваме от темата и да се върнем на болестта ú. Ако трябва да сме по-точни - един досаден вирус, който упорито отказва да я напусне. Може би не трябва да му се сърди, но Кати не приема това, че навън грее прекрасно слънце, а тя седи под завивките, на топло в леглото си, вместо да е навън и пие чай, а в бонус изразходва солидно количество кърпички (подобен брой се достига само, когато гледа драма - тогава кърпичките биват обилно напоени със специален елексир от момичешки сълзи, които се ронят една след една заради драматичния сюжет, който е хрумнал на някой сценарист). - Кофти болест - казва си Кати и решава да поспи. Затваря очи и се опитва да се принесе в Страната на чудесата. Първи опит - безуспешен. Втори опит - разконцентрира се от тиктакането на часовника и започва да отброява нещо, при което се разсънва. Трети опит - телевизионната водеща приказва нещо и Кати се надява да се унесе от скучните неща, които се съобщават. По някое време дочува (не е сигурна дали от телевизора, дали вече сънува, или е от температурата), че има новооткрита планета. Казва си: - Да бе, нова планета, ама друг път - и започва да размишлява отново - Не ни стигат Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон, че открили и нова. Въпреки негодуванието си, Кати продължава да слуша "Въпросната планета - дочува тя - се състои от 100% любов". - Тези новинари напълно полудяха - критикуваше ги тя - ако не е от тях, то тогава този сън е страшно шантав, а ако не е съня, то тази коварна температура ме докарва до лудост. На нашата планета си имаме азот, кислород, въглероден диоксид и т.н., и т.н., а тези тук ми обясняват някакви небивалици и си мислят, че някой ще им повярва. "На тази планета се вдишва и издишва любов. Само и единствено любов. Нищо друго." Кати отваря очи. Телевизионната водеща от преди малко я няма. На нейно място дават някакви реклами. Може да се обзаложи, че не е заспивала, значи не е било и сън. - Възможно ли е - чудеше се Кати - да съществува такава планета? - Малко съм притеснена - Стефани започна по този начин изповедта си пред своята най-добра приятелка и продължи - имам някакви симптоми, които ми приличат на някаква начална фаза на болест, чиято терминология ми е крайно непозната и бягам от нея с двеста, когато усетя, че се задава.
- Хм... това звучи интересно - коментира Лили - може ли да продължиш? - Ами аз не съм сигурна какво точно ми има - каза Стефи и повдигна рамене сякаш се опитва да каже "не съм убедена, че и друг би могъл да ми каже". - Температура имаш ли? - Не, не... - Някакви болки? - продължи да изброява Лили в опитите си да се направи на личен лекар на приятелката си и да разгадае какво има. - Нямам. - Добре, а какво усещаш? - Пеперуди. - Пеперуди ли? - учуди се момичето като започна да се притеснява, че приятелката ú наистина има нужда от лекарска помощ (психиатър, може би). - Да, пеперуди. Много при това. - Привиждат ти се пеперуди, така ли? - започна да нервничи Лили и да се пита какво се случва със Стефани. - Моля? Да ми се привиждат ли? - сега другата започна да се съмнява в доброто психично състояние на приятелката си - не, разбира се... мисля, че съм влюбена. - Моите съболезнования - каза Лили, която по природа не беше от романтичките, нито от хората, които вярват в любовта. Всъщност беше тъкмо обратното - отричаше я до крайност. - Престани! - скара ú се леко Стефи и продължи - от известно време се усещам по-различно. - Да, видимо е, че превърташ. - О, Лили... ти си непоправима! - А ти си влюбена, кое е по-лошо? - Не мога да се разправям повече с теб. Нека поговорим за любовта. Виж каква хубава тема. - Много... - иронично подхвърли момичето. - Че какво ú е? - Нищо, просто когато каза, че искаш да се видим на по кафе очаквах да обсъждаме нещо интересно, пък ти... любовта, та любовта... влюбена съм, бла-бла-бла. - Ти не си ли се влюбвала? - Хайде пък сега мен подхвана. - Това не отговаря на въпроса ми. - Щом не отговорих веднага, кое те навежда на мисълта, че ще отговоря сега? - Нали сме най-добри приятелки и всичко си споделяме - каза Стефи и направи мила физиономия. - Ох, ужасна си като правиш така! - рече Лили и започна своето кратко откровение - Истината е, че нямам време за любов. - Как така нямаш време? - изуми се Стефи. - Ами нямам. Заета съм от сутрин до вечер в ателието, когато имам няколко свободни часа ги прекарвам някъде навън с теб или някоя от другите ми приятелки и за любов не остава време. Стефи започна да се смее. - Кое ти е толкова смешно? - намръщи се Лили. - Това абсурдно нещо, което току що ми спомена. - Е, нали искаше отговор?! Eто ти отговор - сопна се момичето. - Я, виж кой се задава! - каза Стефи и посочи към вратата на кафенето, в което бяха седнали двете. Когато Лили видя, че се задава момчето, в което от дълго време беше тайно влюбена, краката ú се подкосиха. - Май е време да си ходим - каза тя и побърза да потърси с поглед сервитьорката за да дойде, да ú платят и да си тръгнат възможно по-бързо. - За къде така се разбърза? - учудено попита Стефи. - Стига си задавала въпроси! Пий това кафе по-бързо и да се махаме! Изведнъж на тяхната маса се зададе същото това момче, което бе влязло преди секунди в заведението. - Как си, Лили? "Той на мен ли говори? И откъде ми знае името? Мислех, че не ме познава. Какво всъщност ме попита? А да, как съм. Ами как съм? Малко притеснена. Всъщност доста. Имам симпомите на Стефи - усещам пеперуди. Май съм болна. Най-добрата ми приятелка ме зарази. Сега трябва да се излекувам, ама вируса стои пред мен. И аз не мога да кажа и думичка, а той чака за отговор и ме гледа. Ах, тези кафяви очи..." |
В един друг святКратки и измислени истории. Или не до толкова измислени. Archives
April 2015
Categories |