Най-добрата ми приятелка.
Най-красивото цвете. Най-ценният съветник. Обичта ми към теб е огромна. Не мога да си представя живота ми без теб. Благодарение на теб съм достоен човек! Когато за последно плаках, Бог отсъстваше, а ти мамо присъстваше. Когато бях малко момиченце, ти над мен бдеше и приказки приспивни ми четеше. Когато имах най-голяма нужда от подкрепа, ти беше до мен. Сега, когато порастнах осъзнавам колко жертви заради мен си направила. Сега, когато порастнах осъзнавам с колко любов си ме дарила. Сега, когато порастнах осъзнавам, че понякога с грешките ми съм те наранявала, но ти си ми прощавала. Благодаря ти, че човека в мен създаде! Благодаря ти, че никога не ме оставяш и въпреки всичко си до мен! Благодаря ти, че ми даваш цялата си обич! Благодаря ти, че прощаваш грешките ми! Благодаря ти за всичко, което си направила и продължаваш да правиш за мен! Обичта ми към теб е огормна. Не мога да си го представя живота ми без теб. Благодарение на теб съм достоен човек! Благодаря ти, Мамо! Мария Костадинова
0 Comments
От известно време момичето мълчи.
Даже вече и не плаче. Сякаш свършиха му всичките сълзи. Достигна лимита и сега не може да заплаче. Всичко в момичето мълчи, дори сърцето му не го закача. И душата му без думи остана, умът спря да нашепва – само тишина в момичето остана. Момичето мълчи. Трудно му е да признае, че в него от дълго време вали и прогнозата едва ли скоро ще се промени. Момичето иска да заспи, но не за кратко, а за цяла вечност. Може би един ден ще изгреят слънчеви лъчи. Може би, но сега момичето е уморено. Мария Костадинова Плавно над небето литвам
и тайничко се запитвам: Как да направя така, че хората да пазят чистота? Планетата им как да спася? Нахлуват мисли в моя ум, идеите ми идват като гръм. Изведнъж обаче чувам плач. Ах, на кого ли му е тъжно в този късен час? Започват да капят едри капки от небето. Ах, май на някой му тежи нещо на сърцето. Поглеждам нагоре и кой да видя аз - една лястовичка плаче с топъл, нежен глас. Едрите капки от небето са били нейните сълзички, капещи от красивите ù тъжни очички. Какво е станало, другарче? - питам аз. А тъжното лястовиче ми отговаря с тихия си глас: Човекът природата ще унищожи. Какво да направим, кажи ? Нека да кажем на всички: природата ни красива да пазят като своите очички, защото Земята ще скърби , че нейната природа има насълзени очи. Мария Костадинова |
За менИмето ми е Мария, на 23 години съм и живея в град Пловдив. ArchivesCategories |