Когато става дума за сънищата, можете да чуете какви ли не мнения като се започне от “съществуват сънища, които могат да бъдат дори пророчески” до “сън като сън… това да не ти е кристална топка, че да ти предсказва бъдещето”. Казват също, че хората сънуват това, което най-силно ги вълнува в даден момент. Вероятно има доза истина и в това. Сънищата са една изключително (в известна степен) загадъчна тема, по която се е изписало и изговорило доста, но както напоследък обичам да казвам “винаги може и още”. Дори учените неведнъж са се занимавали с “изучаването на мистерията” наречена сън. Но нека оставим научните обяснения за някой друг път, а сега да се съсредоточим върху сънят като нещо много по-просто от това, което бихте намерили в някоя статия за това какво са установили учените и как според тях влияе сънят върху мозъка ни. Първо, че минава 01:00ч. за да говорим на толкова сериозни теми и второ, че е далеч по-интересно да обсъдим нещата както ние си знаем. :) Няма защо да си кривим душата, всички ние често пъти мислим за т. нар. “теми стари, колкото света”, но замисляли ли сте се защо? За същите тези теми се е изписало толкова много, доста от нещата са сходни (да не кажем еднакви) и въпреки това сякаш винаги има нещо ново, което ни се иска сами да открием. И няма как да е иначе! Хората обичат загадките и още повече обичат да намират отговорите им. А пред един прозорец и безброй звезди, “темите” се появяват в съзнанието ти напълно естествено. Няма нищо лошо в това да си поразмишлявате, но оставете още “теми” и за друг път. Пък и нали говорихме за съня, може да е всичко, но не трябва да го пренебрегваме. И като заговорихме и за сънища по-рано, поглеждам към часовника и установявам, че е почти 01:30ч. И, може би, щях да се изненадам, но като типичен нощен блогър ще заявя, че най-хубавите теми се пишат вечер и в добавка – пред един прозорец и безброй звезди… Лека нощ на всички! :)
0 Comments
Добро утро на всички! Днес съм тук в доста необичаен за мен (и също така ранен) час, но пък пожелавам на всички Вас, които следите публикациите в блога ми една прекрасна сряда, изпълнена с много усмивки! Без да губя време минавам към днешната ни тема. Вярвате ли в късмета? Имате ли навика заедно със сутрешното си кафе (и не само) да изтегляте късметчето Ви за деня? Е, останете заедно с мен и в следващите редове и с чаша горещо кафе като за “добро утро”! Идеята денят ми да започва по-късно е наистина примамлива, но понякога оставам с чувството, че ако си “открадна” малко повече часове сън изпускам куп вълнуващи неща, а пък и все се намира някой, който да ми припомни, че “от сън спомени няма”. В зависимост от степента ми на сънливост, бързам да отговоря “а като ми се спи считай, че всичко, което чувам е бла-бла-бла”. Едва след кафето съм в състояние да премина към следващите задачи от деня (и как да е иначе като ранното лягане никога не е било сред любимите ми). В едно съм сигурна – ако алармата на телефонът ми беше човек, щеше да бъде често пъти навикван от мен. Късметчетата, които вървят с кафето са ако не друго, то поне интересни, а понякога и доста забавни. А Вие, независимо какво късметче ще Ви се падне, не забравяйте, че най-важното е да намерим щастието в себе си, защото е невъзможно да го намерим някъде другаде, извън нас.
Прекрасна сряда на всички! :) Едва ли има човек, който да не обича да пътува и да посещава нови, непознати места. Не мога да не отбележа, че колкото повече човек пораства и научава за света около него, толкова повече дестинации мечтае да посети. Миналата година за първи път посетих Турция и останах очарована. Прекарах една незабравима седмица и въпреки дългия път до там, всъщност съм готова отново да се върна, имайки предвид колко хубаво ми беше. Не мога да скрия и това, че освен телефонът, който беше нон стоп с мен, в малката ми и удобна чанта носех апарат, с който да направя много (добре де, ужасно много) снимки, които да "запечатат" видяното с очите ми. И сега, една година по-късно, аз отново се пренасям обратно в Турция, но този път с всички Вас... Снимах през цялото време. В един момент се питах дали не прекалявам, но не след дълго си казвах "още няколко снимки на никого не биха навредили" и продължавах. Разбира се и апаратът ми има "душа" и когато батерията му беше на привършване и на екрана се появяваше надпис, гласящ "слаба батерия" веднага се втурвах да го зареждам, страхувайки се да не пропусна нещо през времето, в което не е с мен. Гледайки палмите от ляво се сещам, че точно тази снимка е правена в автобуса на път за Айвалък. Една от асоциациите, която всеки си прави, когато чуе думата лято е "море". И няма как да е иначе! Гледайки симпатичната пътечка, която отвежда точно до брега на изглеждащото "безкрайно" море седя и си мисля какво по-прекрасно място може да избере човек, за да прекара летните си дни. Горещият пясък е нещо като бонус (понякога доста "парещ бонус" бих казала), но гледката е уникална и лично аз ако имах машина на времето, която да ме отнесе точно там, не бих се поколебала и за миг да посетя отново онзи прекрасен плаж. Без каквото и да е съмнение казвам, че Мармарис е най-красив, особено вечер. Мога да седя и да наблюдавам с часове прекрасната гледка, която се откроява пред очите ми и няма да ми омръзне дори за секунда. Безспорно това е фаворитът ми. Няма, обаче, да откажа и безкрайните разходки из града рано сутрин, обикаляйки нагоре-надолу, защото следобедните часове са подходящи единствено и само за криене от високите температури. Пътувайки, разглеждайки града и слушайки различни истории за него и забележителностите му, аз продължавам да правя снимки и когато поглеждам апарата си и започвам да разглеждам снимките, които съм направила с изненада установявам, че съм някаква "луда фенка" на палмите, или поне това показват големият брой снимки, на които съм заснела именно това. Някак трудно е да уловиш вниманието ми, колкото и вълнуваща да е историята за това кога е създаден, от кого и т.н. този иначе прекрасен град, защото аз съм заета да наблюдавам минувачите, магазините, превозните средства, градинките и общо взето всичко, което попадне пред погледа ми. И някъде там дочувам "...и не забравяйте да не се отдалечавате много от групата за да не се загубите", а аз си казвам "само това липсва, особено знаейки колко "добре" разговарям на турски". Надявам се, че това е повече за "сплашване" и продължавам с моите си занимания. По пътя към "Острова на костенурките" си спомням, че бях достатъчно борда, въпреки липсата на сън. Сякаш всеки нов ден и мисълта за това, че следва да видя още нещо невиждано от мен до този момент беше достатъчно мотивираща да се "отлепя" от леглото, макар и да съм спала в часове от порядъка на 3-4 часа на денонощие. Но си казвам, че "спането го оставям за вкъщи, като се прибера" и продължавам с нови сили към новото място, към което е предвидена съответната обиколка този ден. Не мога да скрия, че за човек, който има достатъчно страхове от височини и дълбочини, това място предизвика в мен единствено и само възхищение. Нямаше време, в което да помисля "леле, колко е дълбоко" или "намирам се на достатъчно голяма височина, за да изпитам искрен ужас". А може би и това, че беше достатъчно рано сутринта и аз бях една идея по-сънена, отколкото обикновено, спомогна за това да се любувам на гледката, без да бъда затормозена от излишни мисли и емоции. Пътувайки по река Далян, малко преди това, успяхме да минем и през ликийските гробници, за които чухме също няколко думи. Предполагам просто, че частта със слушането, историята за различните места и годините просто не е за мен, защото отегчението ми настъпва не след дълго. Ето защо предпочитам просто да наблюдавам, да си снимам и разговарям с приятелки за това, което виждаме в момента и добре, че останалите туристи не са като нас, иначе екскурзоводите с право биха ни погледнали с укор. След четиридневния престой в прекрасния Мармарис, трябваше да отпътуваме към нашето ново място, а именно Кушадасъ. Дали, защото Мармарис успя да ми грабне сърцето, но аз предпочитах дори само още един ден, но да го прекарам в града, който ме накара да не пожелавам да си тръгвам от него. И все пак тръгнахме. Когато пристигнахме пред хотела, трябваше бързо да разтоварим куфарите и всичкия си багаж, защото не след дълго тръгвахме на кратка разходка из Ефес, чиято история вероятно е единствената, която изслушах от началото до края. Дали заради ентусиазма, с който разказваше човекът, който водеше нашата група или заради нещо друго, но вниманието ми беше приковано не само от нещата, които ме заобикаляха, но и от историята, която екскурзоводът разказваше. Вероятно има значение как точно се представя дадена информация, защото не бях единствената, която слушаше с интерес разказът на човека, който разказваше всичко с такова вълнение, сякаш му беше за първи път. И така неусетно мина няколко часовата обиколка из Ефес и се върнахме обратно в хотела на Кушасасъ. Както често се казва "героите са уморени" и след толкова безсънни нощи, обиколки по цели дни и толкова нови места, все пак настъпи времето, в което трябваше да кажем "довиждане" на Турция. Бързо и неусетно минаха дните там, но останаха едни страхотни спомени, които няма как да бъдат забравени. По пътя, обратно към вкъщи, по-голямата част премина в сън и честно казано всички искахме да се приберем за да разкажем за изминалата една седмица, а и каквото и да си говорим едно е ясно, по-хубаво от у дома няма. Заставаш пред гардероба си (който по между другото е препълнен с дрехи), седиш, наблюдаваш и не след дълго възкликваш “Нямам какво да облека!”. И ако някой те чуе и може да те види в този момент как седиш пред претъпкания си, с коя от коя по-различни дрехи, гардероб с право би помислил, че или се шегуваш, или има нещо нередно в представите ти за “има” и “няма”. О, да! Това е дилема позната на всяко момиче. И няма как да отречем, че може да имаме цял куп с дрехи в гардероба си, но това не би ни попречило да кажем, че “винаги може и още”. И така, търсейки какво да облечеш, седиш, разглеждаш и си мислиш, че има дрехи, които никога не си обличала (освен в пробната на магазина, докато си мерила съответното облекло) и въпреки това липсва дрехата, която да грабне погледа ти. Колкото по-голям е изборът ни, толкова по-продължително е чуденето ни. И ако има по-ужасно нещо от това да се чудиш какво да облечеш, то това са дрехите, които в магазина ти изглеждат симпатични, а когато се прибереш с тях вкъщи, се чудиш къде ти е бил умът и си казваш, че каквото и да става няма да облечеш тази дреха.
Единственият недостатък, който има месец юни е, че е време за сесия. Университетът е чудесно място (имайте предвид, че често говоря с ирония), но само докато не дойде време за изпити. И ето как протича всичко през този, иначе страхотен месец. ОЧАКВАНИЯ Започваш с нагласата, че имаш достатъчно време за да се справиш с всичко, което имаш за учене и въпреки това си обещаваш, че няма да оставаш всичко за последния момент. РЕАЛНОСТ Имаш няколко дни, в които искаш времето да спре, защото на главата ти са се струпали един куп теми, проекти и тем подобни неприятни задължения, които никой друг няма да седне и да научи вместо теб. Друга много позната ситуация е тази: ОЧАКВАНИЯ Казваш си “започвам да уча, само влизам за две минути във фейсбук и после се залавям с това, което имам”. РЕАЛНОСТ Двете минути стават два часа, в които уверено си повтаряш “след мъничко започвам”, но този момент така или иначе не настъпва. Няма как да не ти се е случвало следното: ОЧАКВАНИЯ Ще започна да уча и ще се съсредоточа само върху това. РЕАЛНОСТ Ти не просто не започваш да учиш, а се сещаш за 100 други неща (сред, които ученето не е в "списъка"), които трябва да свършиш именно сега. И не, не е, защото са наложителни, а защото отлагаш ученето докато е възможно. Започваш да гледаш предаване по телевизията, което в друг случай не би и подозирал, че се излъчва. Оставаш телефона си до теб, фейсбука включен (кой знае, може някой да те потърси за нещо изключително важно) и успоредно с това слушаш музика (защото тя “помага” много за съсредоточаването ти). И така изведнъж откриваш, че вече е станало късно, а всички знаят, че “вечер не се учи”, а ти си изряден и последното, което ще направиш е да противоречиш на утвърдени "правила". Не се отделяш и за секунда от телефона си. Той е навсякъде с теб. Възможно е да забравиш ключовете си, чантата си, чадъра си в дъждовен ден, дори ума си, но телефона – не! И като заговорихме за “забравен ум” той липсва всеки път, когато се влюбиш. Чуваш как телефонът ти иззвънява за секунда, разпознаваш на момента мелодията за полученият нов (добре де, пореден) sms и си в състояние да изпаднеш в нервна криза от вълнение. И всичко това, защото съобщението е от… него. Ако телефонът ти можеше да говори, щеше да каже (грешка, крещи): "Не ме забърквай в това! Остави ме за секунда!". Да не говорим за среднощните разговори, които продължават с часове, а ти се питаш кога мина цялото това време и от толкова дълго ли разговаряте. И да, когато си с него, времето лети. А когато той не е при теб, всъщност отново е, само че в мислите ти. Или казано накратко, всичко изглежда най-просто казано по този начин:
Диагноза: Влюбена. Симптоми: Разсеяност, глупава усмивка, видима промяна в настроението ти, склонност да говориш само за това “колко прекрасно е да си влюбен” и как "всичко е толкова красиво" (в превод - "той е чудесен, а аз съм си изгубила ума"). Лечение: Още не е открито. Любимият на толкова много хора сезон е вече тук! Лятото пристигна и няма как да не забележим това. Високи температури, слънце и започване на плануване на летните почивки. Следват няколко месеца, в които можете да “напишете” своята история по най-вълнуващия и запомнящ се начин, защото всички знаем, че всяко лято има своята история. Безгрижни дни прекарани на плажа, или на някое прохладно място като например планината са един прекрасен избор за летните дни. Не знам за Вас, но аз вече нямам търпение! И понеже летните следобеди са времето, в което всеки се “крие” от горещините, аз няма да направя изключение, но пък ще пиша тук в блога и надявам се ще прекарваме времето си заедно. Получих няколко въпроса дали ще има “лятна ваканция” и за блога ми и дали ще продължавам с постовете си тук, но почивка няма да има, дори вероятността да бъда в пъти по-редовна се увеличава. Имам няколко идеи, които смятам да споделя и с Вас. Както знаете “Време за…” е рубрика, в която хора, които се занимават с най-различни и интересни неща разказват за своето занимание във въпросите, зададени им от мен. Ако имате някой любимец (без значение с какво се занимава), можете да ми пишете на лично съобщение на страницата на "My World" във фейсбук: А аз ще направя всичко възможно да бъде направено кратко интервю с този човек и постът да бъде публикуван във “Време за…”. Пожелавам Ви едно прекрасно и запомнящо се лято! :)
“Най-трудно се понася чуждо щастие” се пее в една българска песен и вероятно няма човек, който да не се е сблъсквал именно с това. За съжаление, не малко хора не умеят да признават чуждия успех и фрази като “браво”, “поздравления” и “радвам се за твоя успех” са им далечни и вероятно винаги ще им останат чужди. Много е лесно да съчувстваш, когато някой има неуспех и в нещо не му е потръгнало. Изглежда, обаче, съществуват хора, за които е трудно да се зарадват за това, че някой друг е постигнал нещо като се е потрудил за него. Заблудата, че личният напредък се постига чрез потъпкване на другите, чрез омаловажаване на постигнатото от тях и пренебрегване на резултатите им, няма да доведе до нищо добро. Преди време бях чела, че “много хора биха се уплашили, ако в огледалото видят не лицето си, а характерите си”. Запитвали ли сте се, колко красив (каквото и да се разбира под това понятие, защото дефиниция за “красота” е трудно да бъде дадена) трябва да бъде един човек, за да пренебрегнете грозния му характер? Понякога сме експерти в това да критикуваме някого, без да се запитваме прави ли сме, или не сме. Най-лесно е да започнеш да сочиш с пръст и да отправяш обвинения, които не отговарят на истината. Друг е въпросът, дали ще осмислиш колко абсурдна е постъпката ти. Тъжно е, когато вместо да се стремим към по-добро, да се борим да постигаме собствените си успехи, седим и завиждаме. Марк Твен е казал, че “малцина от нас могат да понесат щастието – имам предвид щастието на ближния си”, а това е изключително тъжно. Ако не умеем да се радваме за хубавите неща, които се случват на хората около нас (без значение дали са ни близки, или не) никога няма да се научим да се радваме истински на успехите. Защото ако има нещо, което наистина грози човека, то това е завистта.
Когато искаш да постигнеш нещо, започваш да работиш за да постигнеш това, което желаеш. Полагаш усилия, трудиш се и резултатите са налице. Нищо никога не идва наготово. Да седиш и да обвиняваш някого за своите неуспехи е абсурдно, глупаво и безполезно. И не забравяй “преди да посочиш някого с пръст, увери се, че твоите ръце са чисти”. Задавал ли си си въпроса какво би направил, ако имаш правото за един ден да бъдеш в “ролята” на някой друг? Често пъти нещата погледнати отстрани изглеждат една идея по-лесни, по-хубави и по-вълнуващи. Вероятно непознатото винаги ще изглежда по-интересно, отколкото може би всъщност е.
Как минава един твой ден ако трябва да го опишеш накратко? Ще отговориш “скучно”, или може би “обичайно”, “все едно и също всеки ден”, а със сигурност не е точно така. Вчера няма как да се повтори, а днес със сигурност ще бъде по-различно от утре. Вероятно липсата на нещо истински зареждащо те кара да се замисляш понякога, дали всичко не е твърде еднообразно. Отговорът, който сигурно ще прозвучи страшно банално е, че всичко е в твоите ръце – от това как ще мине денят ти, до това как ще протече месецът, годината, животът ти. Ти решаваш. Понякога обичайните и на пръв поглед познати до втръсване неща, крият страшно очарование и се опитай да си представиш какво би било без това, което на моменти те се струва еднообразно. Ще откриеш, че ще ти липсва. Ние самите изграждаме един “модел”, по който минава по-голяма част от така нареченото ни всекидневие. И запомни, че думата “всекидневие” не означава задължително “еднообразно, повтарящи се събития”. За едни дните минават неусетно, динамично, бързайки за някъде, гонейки крайни срокове, изпълнявайки един куп задачи и задължения и искайки само половин час, в който да седят и да бездействат. За други дните минават сравнително бавно, търсейки си занимания, с които да запълнят и без друго многото си свободно време. Трети пък имат коренно различен “режим”. Всеки един има своя начин, по който протича всекидневието му. И ако в неговите очи това е нещо познато и до някъде еднообразно, то за друг това би било нещо ново и вълнуващо, просто , защото той живее по друг начин. Или с други думи казано, всеки наш ден и това как ще протече той, зависи изцяло от нас. Решил си днес да си дадеш почивка? Няма нищо лошо в това. Или пък искаш да свършиш възможно повече неща? Прекрасно. Каквото и да решиш, стига да го правиш с удоволствие, е правилно. Днес е събота. За някои почивен ден, в който имат “цялото време на света”, за други е не до толкова почивен, защото имат задачи, които трябва да свършат. Ето ме мен, пишейки тази тема тук и сега. А как минава един твой ден? Казват, че вселената не винаги играе честно, но поне има уникално чувство за хумор. И ще се убедиш в тези думи, в момента, в който кажеш за дадено нещо, че е “невъзможно”. Без значение за какво става на въпрос. Може и да отнеме известно време, а може да се случи на момента, но ще ти се докаже едно – невъзможно е да има нещо невъзможно.
Звучи като страхотно клише, но наистина няма невъзможни неща. Пък и клишетата са такива именно, защото са доказани истини. В живота няма такова нещо като “твърде рано”, или “твърде късно”. Всичко си идва точно, когато трябва. Друг е въпросът до колко ние сме съгласни с това. Имаш пълното право да поискаш всичко, което смяташ, че заслужаваш. Всичко, което трябва да направиш е да се бориш за него, защото нищо не идва при теб просто така, само защото си го поискал. Обикновено нещата, за които полагаш най-много усилия, си заслужават всичко това, което правиш. А и не може да искаш, без да дадеш. Ако има нещо, което не трябва да забравяш, дори когато ти изглежда безнадеждно, то е, че това, което днес ти изглежда невъзможно, утре става възможно. Стига да положиш усилия за да го превърнеш в реалност. |
За менИмето ми е Мария, на 25 години съм и живея в град Пловдив. Обичам семейството, приятелите ми, както и писането. Пожелавам Ви приятни минути в моя блог. Archives
September 2016
|