Здравейте! Дълго се чудих и най-накрая се реших да ви споделя какво точно стана онзи ден. Е, ако започна да пиша и за вчера, извинете ме, но просто като започна да пиша и забравям, че има човек или може би повече от един човек, който, или които, трябва да четат това, което съм написала.
Ех, май пак лекичо, ама съвсем леко се отплеснах. И така, започвам. Онзи ден аз и моята най-добра приятелка Лили решихме да направим подарък на нашата приятелка Стефи. Нямаше специален повод, защо подаръци се подаряват само по празниците? Ние пък с Лили си помислихме, че Стефи ще остане изненадана точно, защото няма да го очаква.Между другото, май забравих да спомена, че и трите сме на 9 годинки. Една наистина сериозна възраст. След няколко часа дълбоки размишления стигнахме до едно гениално решение. Понеже се познаваме от малки, решихме да съберем по 10 снимки от всяка една година (от бебета до сега) и да направим един албум на спомените. Както казах, вече сме на цели 9 години и не е зле да се виждаме как сме се изменили и като визия и като цяло през годините. Нали знаете, че, отстрани погледнато, е по-лесно да се отстранят "дефектите". След някоя и друга година и пъпки ще започнат да ни излизат и тогава вече ще стане сериозно. Та така... До къде бях стигнала? А, да! До албума със снимки от преди 9 години до сега. И така, с малка помощ от страна на нашите любими майки събрахме общо 90 снимки, нали ви казах - по 10 снимки от всяка една година. Нагласихме се, закусихме и после решихме, че трябва да отидем до магазина на Фифи (това е нашата обична леля) и да купим чантичка за големия албум. Харесахме чантичка, а за сметката се разбрахме, че тати ще плати. Че нали е глава на семейството и решихме, че така е най-редно. Мама ни помогна със снимките, ние сме само на 9 години и няма как да плащаме и единственият свободен е тати. Ама за него ще ви разказвам някой друг път. Та така... Оправихме си сметките при Фифи и лека по лека тръгнахме на път за Стефи. Само че, точно преди да преминем през парка, видяхме Сашко и Стефчо. И понеже и двамата са големи сладури, а пък на мен Стефчо ми е страшно симпатичен и се изчервих като домат. Най-лошото беше, че бях с руж и като се изчервих, станах още по-червена. Нали ви казвам, на 9 години само проблеми има човек. Но както и да е. Преодолях го някак. Стигнахме до Стефи и звъннахме. Когато отвори вратата, нашата приятелка ни покани да влезнем у тях и да си поиграем. Но аз и Лили първо подадохме подаръка и след това влязохме. Стефи беше възхитена. Толкова много се изненада, че получава подарък от нас, ей така, без повод, без нищо. Наистина не го очакваше. Доста си приказвахме, но от всички приказки си спомням само тези думи на Стефи. - Момичета, страшно съм ви благодарна за подаръка, който сте направили за мен. Наистина съм много щастлива. А аз й отвърнах: - Стефи, подаръкът ни е малък, но наистина е от сърце. И се надяваме, че ще останем приятелки за цял живот.
0 Comments
Беше зима. Снежно бяла покривка беше паднала над гори и поля. Виждаха се само стъпките на хората и животните по снега.
Аз съм птица, като всички останали, но в един януарски ден се случи нещо необикновено, нещо което остави вечен спомен в мен... Летях из гората и се наслаждавах на зимната "картина". Но къде се намирах всъщност аз? Някъде в сърцето на рая или поне аз така си мисля. Никога до сега не бях забелязвала , колко красива може да бъде природата през зимата. Пътеките бяха отрупани със сняг, а по клоните на дърветата се струпваха снежинки. Децата се замеряха със снежни топки. Аз трябваше да отлетя заедно с останалото ято, за да видя и други красиви гледки на природата. Ах, има ли нещо по-красиво от природата? Едва ли... Кое може да се сравни с мириса на тревата, боровете, билките? Когато летя високо в небето, виждам колко много красота има в природата. Виждам толкова изумителни гледки, които няма как да не се запечатат в съзнанието ми. Ятото наближаваше, аз полетях нагоре към небесата и, заедно с другите птици, потеглихме на едно дълго пътешествие. Пътешествие към някоя далечна страна. В момента, в който се издигнах високо, високо над реки, езера, поляни и гори, чух някакъв гръм. Ятото мигновено се издигна нагоре, но аз не можех... изостанах. Когато направих малък кръг, за да проверя какъв бе този гръм, група хора стреляха по мен и ме раниха в едното крило. Почувствах силна болка, въздухът ми сякаш се изпари. Не чувствах крилото си и изведнъж се понесох стремително право надолу. Когато паднах в снега около мен се появи огромно червено петно. Това петно беше от моята кръв. Аз усещах как малко по малко губя всяка капка кръв от моето тяло. Болеше ме, но хората, които се бяха струпали около мен, сякаш не разбираха как жестоко ме измъчват. Човекът се е превърнал в машина. Той се е озлобил и постепенно загубва човешките си качества. Подменя цветето с оръжието, усмивката - с тъгата, доброто - със зло и наранява природата така, както нарани мен. Системно я унищожава, без да осъзнава, че така наранява самия себе си. Всяко малко момиче е чело приказката за "Пепеляшка" и е мечтало да бъде на нейно място. Някои порасват, а други макар и големи продължават да вярват в приказки и магията съпътства живота им. Такъв беше случаят с Мелани. Макар и пораснала, тя продължаваше да вярва в това, че чудесата съществуват и се случват, стига да вярваш достатъчно силно в тях.
На 26 години, тя правеше своите първи стъпки в сферата на правото. Като дете мечтаеше да стане принцеса, а когато порасна осъзна, че това няма да е най-добрия избор, ако изобщо можеше да се приема като професия. Затова реши да стане "защитник на доброто", каквато според нея беше мисията на всяка принцеса, а това призвание го откриваше в професията на адвоката. Всяка сутрин, алармата се нагласяше за 06:30 часа, защото в 07:30 тя вече излизаше от дома си и тръгваше към новото дело. И днес не беше по-различно. Мелани пристигна в съда и видя едно малко, симпатично, русокосо и синеоко момиченце, което си играеше със своята кукла и не обръщаше никакво внимание на обикалящите около него хора. Мелани се огледа и не видя да има придружител затова се приближи към детето, а то продължаваше да си играе. Когато усети, че тя се доближава до него, малката чаровница вдигна глава и се усмихна на адвокатката. Тя остана очарована. - Кой е това? - попита Мелани и погледна към куклата, която детето държеше в ръката си. - Пепеляшка - отвърна момиченцето и подаде куклата. Тя беше досущ като него - с дълга руса коса, блестящи сини очи и беше много красива. - А с кого си тук? Детето вдигна глава и беше видимо, че търси с поглед някого. - Мама е отишла да защитава някого от лошите - каза момиченцето и продължи - и ми каза, че е фея на доброто. Мелани се усмихна. За първи път чуваше такова определение на професията си, но определено го хареса. - Фея на доброто - каза си наум тя - значи и аз съм една от тях. - Ами ти? - прекъсна мислите на адвокатката детето - Коя си ти? - Аз също съм фея, която защитава добрите - отговори Мелани на малкото момиченце и то се усмихна. - Значи ти и мама, защитавате Пепеляшка - отбеляза малката. - Не те разбирам, миличка - каза Мелани. - Ами много просто - започна с обяснението детето - добрите момичета са Пепеляшка, а лошите нейните доведени сестри. Вие защитавате Пепеляшките от тях, нали така? Мелани наблюдаваше това малко момиченце и за първи път осъзнаваше, че не тя като голяма е тази, която трябва да обясни на детето професията си, а то, макар и на толкова крехка възраст дава на нея и всички останали най-доброто обяснение. - Точно така - отвърна Мелани и си помисли наум - Смятаме, че трябва да научим децата на много неща, а много често става точно обратното - те ни учат на най-важното. Амбър се събуди от (третата) сутрешна аларма, която сякаш нашепваше "Закъсняваш! Закъсняваш!" и скочи от леглото си бързайки да се отправи към поредният забързан ден в нейното иначе претоварено всекидневие. Тя беше заета жена, с добра кариера, със своя си начин на живот и въпреки хаоса в него, тя винаги казваше, че не би го заменила за нищо на света с нещо по-спокойно, защото "спокойствието не е за хора като мен" - констатираше тя.
Тръгвайки към офиса си, Амбър се сблъска с най-любимото нещо на бързащия рано сутрин човек - задръстванията по пътя. Тази сутрин, всеки светофар, който светеше червено беше неин. Амбър работеше дори и на път. Хубаво, че съществуваше "hands free", иначе доста глоби трябваше да отнася, тъй като тя не се отлепяше от телефона си и разговорите по него бяха постоянни. "Амбър, нов клиент се интересува от новата серия продукти, които получихме за месеца", "Стивън е подготвил няколко презентации за следващата колекция, трябва да ги прегледаш, защото той все още се колебае кое би било най-удачното", "Нямаме резервен план график, ще ми помогнеш ли с изготвянето?" бяха част от нещата от офиса. От друга страна, в къщи не беше много по-различно: "Мамо, Питър каза, че рисунката ми за нищо не става!", "Бети ми се плези!", "Скъпа, къде ми е черната вратовръзка?", "Какво има за вечеря?", "Мамо, ще ми купиш ли тази кукла? А онази? Знаеш ли, всъщност предпочитам ей онова плюшено мече. Купи ми го!" бяха сигналите, които получаваше, когато се прибереше вкъщи. Амбър не знаеше значението на думата почивка. Тя работеше от сутрин до вечер, а като се прибереше започваше смяната "най-добрата майка". Познати често се шегуваха, че тя сигурно се занимава с нещо дори когато спи. Всъщност рядко спеше, тъй като Питър имаше навика да се събужда през нощта с молбата (всъщност заповедта) "Мамо, не ми се спи вече, хайде да поиграем на покемон", при което тя се опитваше да му обясни, че по това време на денонощието играчките му също имат нужда от почивка и след 10 минутно уговаряне, Питър склоняваше да заспи при условие, че утре ще си поиграе с него. Тя често планираше ежедневието си до последния детайл, но рядко можеше да планира какво да прави със себе си. Не, че се налагаше, тъй като време за нея не оставаше. Една сутрин телефонът звънна, Амбър вдигна и последва следният разговор: - Амбър, днес недей да идваш на работа. Във фирмата всичко е спокойно, вземи си почивка. - Почивка? - тя сякаш се ужаси от тази дума - Как така? - Ами да - продължи нейната колежка - Не си почивала от... нека да погледна графика ти. Амбър също не си спомняше кога за последно беше оставала вкъщи. Просто така. Без да се налага да попада в обичайните сутрешни задръствания, без цял ден да обикаля по отделните отдели на компанията и да помага. - И така... - започна жената от другата страна - Последно си почивала преди две години и то, когато отиде в Италия за да представиш проекта, по който работи няколко месеца. Така, че не съм сигурна доколко това може да го броим за почивка. - Но аз не съм изморена - започна да обяснява Амбър - Освен това каква е тази почивка в средата на работната седмица? Кой почива в сряда? - Днес, контретно ти. - Не мога. - Но трябва. Освен това сега ще ти затварям, защото дойдоха колегите от онази фирма, за която ти говорих. До утре! - каза жената и затвори телефона. Амбър беше объркана. Какво да прави цял един ден, когато тя не знаеше какво е да има една свободна минута. Заведе Питър и Бети на детска градина, защото днес трябваше да направят последни репетиции около празненството, което скоро щяха да имат в групата. Имаше цял ден на разположение, а не знаеше какво да прави. Влезе в пощата си за да провери дали някой не е писал на служебният и имейл. Дори в почивния си ден, възнамеряваше да свърши малко работа. Когато влезе в пощата си откри едно ново писмо. Не беше от клиент. Всъщност имейл адресът не беше познат за нея. Писмото, което беше оставено гласеше следното: От: Нямам-име До: Амбър "Скъпа Амбър, Пиша ти този имейл, защото отдавна искам да се свържа с теб, но другите начини биха били твърде как да го кажа... не за мен. Мислех да ти се обадя по телефона, но когато знам, че си постоянно с него и не го оставяш дори за миг, ми се стори глупаво да ти го съобщя по този начин. От друга страна ти организираш стотици срещи всеки ден. Графикът ти е зает от сутрин до вечер, а когато се прибереш Бети и Питър искат да им обърнеш внимание без значение дали днес във фирмата е бил напрегнат ден, дали си разговаряла с 20-тина човека днес, дали си уморена или не. Те имат нужда от вниманието ти и ти, като добра и грижовна майка, винаги им го даваш. Справяш се прекрасно с всичките си отговорности и задължения. Не мога да не те похваля за това. Но мила Амбър, има един човек, който пренебрегваш ужасно много и който от дълго време плаче за вниманието ти. Същият този човек ти пише в момента с молбата от време на време да му отделяш нужното. Сигурно ти звучи твърде егоистично, но не е така. Не бързай да си вадиш изводи или иначе казано да предвиждаш края, преди да си проучила началото. Днес почиваш заради същия този човек. Да, аз съм причината днес да имаш 24 часа на разположение само и единствено за мен. Прави каквото пожелаеш. Можеш да се излежаваш в леглото, гледайки нещо по телевизията. Знам, че нямаш любими предавания, тъй като не ти остава време да следиш каквото и да било. Може да излезеш на разходка и да останеш на сама със себе си. Може да правиш каквото решиш. Имам една последна молба към теб, защото не искам да отнемам повече от тези и без това намаляващи 24 часа. Моля те, оттук нататък да ми отделяш нужното внимание и на мен. Аз не искам много, просто да откриваш време и за този човек в живота си. Ако трябва, препрочитай това писмо колкото е нужно и когато сметнеш, че искаш, но не забравяй за мен. С обич, Амбър" |
В един друг святКратки и измислени истории. Или не до толкова измислени. Archives
April 2015
Categories |