Той обичаше да прави чаени партита, на които да поканва всички гости от страната на чудесата. Освен с прословутия си чай, великденският заек беше известен и със своите най-различни курабийки, сладки и други вкусотийки, но беше цар на най-добрият чай, а именно чаят от вълшебства.
Великденският заек имаше много гости всеки ден, но най-любима от всички му беше Алиса. Тя, за съжаление, идваше само в едно определено време на годината - по Великден. И ето, че и тази година беше настъпил този празник, а великденският заек се беше подготвил подобаващо за да посрещне своята гостенка по най-добрият начин. - Здравейте, господин Заек! - Здравей, Алиса! - Каква история ще ми разкажете тази година? - Много бързаш! - смъмри я зайчето - Първо искам да те посрещна с добре дошла и да те поканя да се настаниш удобно. - Благодаря! - отвърна Алиса и седна на един стол, който всъщност беше гъба. - Какво е това? - попита девойката и пресегна към чайника, който имаше доста необичайна форма. - Позволи на мен - предложи великденският заек и взе една красива чаша, в която наля от магическият чай. - Ммм... - рече Алиса - Много е вкусен! - Освен това е и полезен! Развива въображението, а на хората често им липсва. - Хайде да започваме с историята - предложи момичето нетърпеливо. - Е, добре - съгласи се заекът и започна - В една далечна страна... - Коя страна? - Не е културно да прекъсваш по-възрастните от теб, Алиса - смъмри я заекът - А и всички като цяло. - Извинявайте, господин Заек - смутено отвърна момичето. - Та в една далечна страна имало обичай на всеки Великден да се правят зайчета от маргаритки. - Зайчета от маргаритки ли? - зачуди се Алиса - Но това е невъзможно! - Напротив! Няма нищо невъзможно. Има само липса на въображение, затова пийни си още чай - предложи великденският заек. - Но как така ще направиш зайче от маргаритки? - Алиса, трябва да престанеш да задаваш въпроси ако искаш да завърша тази история. - Съжалявам, господин Заек. Бихте ли продължили? - Разбира се! Освен това тези зайчета имали умението не да подскачат, а да летят. - Как така да летят?! Това са пълни небивалици! - отбеляза Алиса. - Не, скъпа - поправи я великденският заек - това е липса на въображение затова пийни си още от чая. - Но в това няма никаква логика! - продължи с разсъжденията си момичето. - А кой ти каза, че логиката и въображението вървят ръка за ръка? - Въпросът е много уместен, но ако в училище нарисувам летящи зайци, всички ще ме помислят за луда! - Кое те притеснява? - зачуди се заекът - Че те и без това всички са луди. - Но аз не искам да бъда сред луди хора! - О, нямаш избор, скъпа моя, нямаш никакъв избор. Тук всички сме луди. Аз съм луд. Ти си луда. Летящите зайци са луди. Всички. - Откъде знаете, господин Заек, че аз съм луда? - Трябва да си. Иначе нямаше да си тук. - Говорите небивалици. - Разбира се! Ако имах свой собствен свят, всичко в него щеше да бъде една голяма небивалица, но задължително щеше да бъде придружено от голяма доза въображение. И, разбира се, чаша чай от вълшебства. Пийни си още малко, мила, иначе тази история няма да бъде толкова истинска. Алиса отпи от чашата с чай и се потопи в света на великденския заек.
0 Comments
Много хора пишат за любов, говорят за любов, страдат заради нея, други пък са щастливи и я възхваляват... Но колкото и да се опитваме да я “анализираме”, винаги има нещо, което ще остане неразгадано, и точно в това е нейният чар. Желанието за нещо ново, нещо интересно, нещо неизвестно.
В книгата на любовта има няколко раздела: Раздел 1: “Разбити сърца” Раздел 2: “Щастливи и влюбени” Раздел 3: “Тайно влюбени” Раздел 4: “Отрицание” В първия раздел нейно величество “колекционира” сърца, но не какви да е, а разбити. Дали заради изневяра, дали заради несподелена любов, дали заради нещо друго, но този раздел не случайно е първи. Много мечти и надежди са убити точно там. И не, нито са простреляни с пистолет, нито са нарязани с нож, нито пък са забивани пирони... НЕ! Там сърцата са убивани по един-единствен начин – с отказ да бъдат обичани от този, в когото са влюбени. Раздел втори е съвкупност от двойки, щастливо хванати за ръце и радващи се на всичко случващо им се. Не се сърдете ако някоя ваша приятелка не ви обръща достатъчно внимание или пък намира време само за “милото”, а вие оставате някъде назад в плановете (ако изобщо присъствате). Какво да се прави – момичето е влюбено, и за съжаление още не е открито лекарство против “загуба на ума по време на влюбване”. Раздел трети: Слушаш песен и се сещаш за Него, по телевизията дават филм, който свързваш с Него, излизаш навън и “случайно” срещаш Него, лягаш да спиш и сънуваш кого?! Да, отново Него! Всичко е прекрасно, освен фактът, че Той не знае за чувствата ти. Ама пък и ти нямаш намерение да му ги споделяш. Засега си решила да седиш в трети раздел, защото те е страх да не се прехвърлиш в първи. Раздел четири, най-тежкият от всички! Тук са се събрали момичета, за които думата “ЛЮБОВ” не присъства в речника им (ако си една от тях, извинявай, че ти се наложи да я прочетеш). Романтични филми – ама, че глупост! Бавни песни – ужас! Влюбени двойки, които се държат за ръце – шегуваш ли се?! Момичета от първи раздел, някой, някъде беше писал, че едно сърце може да бъде разбито истински само веднъж, а всичко останало са просто драскотини. Така че, ако разбиват сърцето ви за първи път, няма начин да не страдате, а е излишно да ви казвам заучени реплики от сорта на “времето лекува”, “не си заслужава” и т.н. Да, отстрани погледнато, не си заслужва, но за вас той не само, че си заслужава, но и бихте дали всичко за него. Е, тогава просто ще ви пожелая “бързо оздравяване“! Момичета от раздел две – дори не знам дали да ви пиша нещо, защото каквото и да прочетете в момента, съм сигурна, че си мислите само за едно – да, за Него. Е, щастливки такива, бъдете все така влюбени и се радвайте, защото вие го заслужавате! Момичета от раздел трети, събирайте кураж и смело покажете чувствата си! Разбрахте ли ме правилно? Ако ви е срам да кажете, това което чувствате, тогава го покажете. А Той със сигурност ще разбере намеците ви. Стискам ви палци, момичета! Раздел четири, да, точно ти “желязна лейди”! Сигурна съм, че момчето, което те е наранило така, че да кажеш “не” на любовта, не заслужава такава голяма саможертва като твоята. Я стига! Толкова много момчета има, и колкото и клиширано да звучи, повярвай ми, НЕ ВСИЧКИ СА ЕДНАКВИ! Така че, момиче, отивай да търси Него, този, който е идеален за теб! Улицата беше осветена от лампата. Тъмнината се прокрадваше във всяко кътче от булеварда.
- Какво търсиш тук? – попита Сянката. - Търся себе си, защото една част от мен липсва – отвърна гласът. - Ама че си странна! - И други така мислят... – засмяно каза гласът и замлъкна. - От къде идваш? - От дълбините на океана на любовта – отвърна гласът. - Що за глупост? – каза Сянката. - Не е глупост. Ти ме попита, а аз ти отговорих. - Аз съм Сянката. Бродя навсякъде. Такова място няма. - Разбира се, че има! Но в океана на любовта е винаги ден. И е светло, и грее топло слънчице. И доброто тържествува, и любовта е навсякъде. - Тогава защо аз не съм била там? – попита Сянката. - Защото ти носиш мрак и студенина. - Е, и?! - Как така “е, и”?! Нали ти казах – там е винаги слънчево и топло, защото блика от любов. - По-голяма глупост не бях чувала! – намуси се Сянката. - Не се сърди – каза гласът. - Не се сърдя! – троснато отвърна Сянката. - Имаш право на едно желание. Помисли внимателно какво ще бъде то! – прошепна тайнствено гласът. Сянката, без да се замисля, отвърна: - Искам да разбера кой се крие зад този мистичен глас! Искам да те видя, покажи се! Изведнъж едно малко тъмнокосо, синеоко момиченце се показа. - Ето ме! – усмихнато отвърна детето. - Ха, каква си малка... нищо чудно, че наприказва толкова глупости! - Ех, мила ми Сянко... Когато ти дадох право на едно желание, помислих, че ще искаш да ме придружиш до дълбините на океана на любовта. Но ти бе толкова заслепена от мисълта да видиш кой се крие зад тайнствения глас, че предпочете да видиш образ пред това да отидеш в океана на любовта. Сега разбираш ли колко много хора правят същия погрешен избор... Момиченцето изчезна... - Обичам го! - шепнеше в нощта едно самотно момиче.
- Знам, но трябва да свикнеш, че той си замина и ти трябва да продължиш... – отговори ù луната. - Да продължа ли? Че аз дори не знам къде искам да стигна – отвърна объркано момичето. - Просто не спирай да вървиш! – каза луната. - Той ме чака някъде там, така ли? - попита с надежда момичето. - Да, чака те! И той продължава да върви напред. - За да ме види отново ли? - За да те види отново... – каза луната. - А кога ще се срешнем? – попита обнадеждено момичето. - Когато му дойде времето – отговори загадъчно луната. - И кога ще дойде това време? – продължаваше да любопитства момичето. - Стига си задавала въпроси! Лягай си, вече е късно – каза луната студено. - Не! Оставам да го чакам! - Недей! – посъветва я луната. - Няма! Ще го чакам! – настояваше тя. - Както решиш... – каза луната, докато си мислеше: Няма смисъл, глупаче... Той отдавна си замина и колкото и да го чакаш, той няма да се върне. Знам го от опит. Любовта между мен и слънцето е също толкова невъзможна колкото е твоята с него. Слънцето винаги успява да се скрие преди аз да се покажа и се връща тогава, когато аз вече не съм на небето. Това се случва години наред и така ще бъде и занапред. Луната знаеше всичко това, но не ù даваше сърце да разбие надеждите на и без друго влюбеното до уши момиче. Защо тя продължава да се надява – питаше се луната – ще го чака и ще се надява, че един ден ще се видят, а това няма да се случи. Възможно ли е да го обича до толкова, че да не може да го забрави? Луната продължи да гледа момичето, което стоеше на прозореца и с усмивка на лице продължи да чака своя любим. В един петъчен следобед отличничката на професионална гимназия "Уилсън" - Стефани - реши, че е време да направи планове за идващата лятна ваканция и да измисли идеалното място за почивка.
След толкова усилено учене през годината, беше време за дългоочакваната ваканция. Море, купони, плажове – това бяха една малка част от нещата, които предстояха да се случат на шестнадесетгодишната тинейджърка. Две седмици по-късно: Беше 30 юни, понеделник. Денят на завършването на учебната година. Всички гимназисти очакваха с нетърпение този ден, защото знаеха, че това лято няма да бъде като другите. Този уикенд щяха да идват музикалната група "Звездни таланти". Всички бяха нетърпеливи и искаха дългоочакваният ден да дойде колкото се може по-бързо. Само Стефани като че не беше кой знае колко развълнувана. Последният звънец за тази учебна година иззвъня. Всички отидоха да си вземат бележниците. Като си взе "довиждане" със своите съученици и с класната, Стефани взе чантата и бележника и тръгна към дома си. Само че по коридора на гимназията видя Андрей. Той тъкмо се приготвяше да отиде на тенис, когато тинейджърката го помоли да й отдели минутка. - Здравей, Андрей! Как си? - попита Стефани. - Здрасти, Стефи! Добре съм, ти как си? - Добре, благодаря – отвърна Стефани. - Поиска да ти отделя минутка. Кажи, за какво ти трябвам. Списъка с книгите за лятото ли искаш? – попита Андрей, тъй като със Стефани си говориха само, когато ставаше въпрос за училище. Тя съвсем не искаше да го пита за книгите или за нещо свързано с училище. Стефани беше решила да му признае, че го обича повече от две години, но, като че след думите на Андрей, нещо я спря да му каже. - Да... за списъка с книги исках да те попитам – каза Стефани и сведе глава надолу. - Аха, ясно. Сега бързам за тренировката. После ще ти се обадя по телефона и ще ти го издиктувам – отвърна Андрей и забърза крачка. Няколко часа по-късно: Стефани лежеше на леглото в стаята си и се чудеше как да каже на Андрей, че го обича, след като той си говори с нея само на теми, свързани с училищните проекти. "За него съм само приятелка и нищо повече." помисли си Стефи и реши, че е по-добре да остави нещата такива, каквито са. Тъкмо се беше замислила за нещо и изведнъж телефонът иззвъня. - Алo? Кой се обажда? – учудено попита Стефани. - Андрей е. Върнах се от тренировка и се сетих, че трябва да ти издиктувам списъка с книгите за лятото. -Няма нужда. Аз го намерих – отвърна Стефи. -Добре, хайде тогава, чао – отговори Андрей. -Чао, Андрей! – каза Стефи и затвори телефона. Пет дена по-късно, на турнира по тенис: Въпреки, че не се осмели да му каже какво чувства, Стефани се интересуваше за всичко, случващо се около Андрей. Оттук-оттам беше разбрала, че точно днес е турнирът по тенис и Андрей ще е един от състезателите. Състезанието продължи около 3 часа и половина. Стефани стискаше палци и се надяваше Андрей да спечели. Така и стана. Андрей взе първото място. Тъкмо, когато се канеше да отиде при него и да му честити победата, Стефи видя Симона - момичето, което доста отдавна беше "хвърлило око" на шампиона. Изведнъж Симона изтича и се хвърли на Андрей, като започна да го целува. Стефани беше като попарена. Не посмя да отиде при новия шампион в турнира по тенис. Няколко часа по-късно: Стефани още беше в шок след видяното. По всичко личеше, че Андрей и Симона са гаджета. Тогава шестнадесетгодишната тинейджърка промълви през сълзи: - Може би е по-добре, че не му признах чувствата си. Той ме приема само като негова приятелка и нищо повече. Той обича Симона... На другия ден Стефани отиде до Андрей и му честити първото място. Говориха дълго какво се е случило по време и след турнира, Андрей й сподели за новата си приятелка, Симона, а Стефани само слушаше. Здравейте! Дълго се чудих и най-накрая се реших да ви споделя какво точно стана онзи ден. Е, ако започна да пиша и за вчера, извинете ме, но просто като започна да пиша и забравям, че има човек или може би повече от един човек, който, или които, трябва да четат това, което съм написала.
Ех, май пак лекичо, ама съвсем леко се отплеснах. И така, започвам. Онзи ден аз и моята най-добра приятелка Лили решихме да направим подарък на нашата приятелка Стефи. Нямаше специален повод, защо подаръци се подаряват само по празниците? Ние пък с Лили си помислихме, че Стефи ще остане изненадана точно, защото няма да го очаква.Между другото, май забравих да спомена, че и трите сме на 9 годинки. Една наистина сериозна възраст. След няколко часа дълбоки размишления стигнахме до едно гениално решение. Понеже се познаваме от малки, решихме да съберем по 10 снимки от всяка една година (от бебета до сега) и да направим един албум на спомените. Както казах, вече сме на цели 9 години и не е зле да се виждаме как сме се изменили и като визия и като цяло през годините. Нали знаете, че, отстрани погледнато, е по-лесно да се отстранят "дефектите". След някоя и друга година и пъпки ще започнат да ни излизат и тогава вече ще стане сериозно. Та така... До къде бях стигнала? А, да! До албума със снимки от преди 9 години до сега. И така, с малка помощ от страна на нашите любими майки събрахме общо 90 снимки, нали ви казах - по 10 снимки от всяка една година. Нагласихме се, закусихме и после решихме, че трябва да отидем до магазина на Фифи (това е нашата обична леля) и да купим чантичка за големия албум. Харесахме чантичка, а за сметката се разбрахме, че тати ще плати. Че нали е глава на семейството и решихме, че така е най-редно. Мама ни помогна със снимките, ние сме само на 9 години и няма как да плащаме и единственият свободен е тати. Ама за него ще ви разказвам някой друг път. Та така... Оправихме си сметките при Фифи и лека по лека тръгнахме на път за Стефи. Само че, точно преди да преминем през парка, видяхме Сашко и Стефчо. И понеже и двамата са големи сладури, а пък на мен Стефчо ми е страшно симпатичен и се изчервих като домат. Най-лошото беше, че бях с руж и като се изчервих, станах още по-червена. Нали ви казвам, на 9 години само проблеми има човек. Но както и да е. Преодолях го някак. Стигнахме до Стефи и звъннахме. Когато отвори вратата, нашата приятелка ни покани да влезнем у тях и да си поиграем. Но аз и Лили първо подадохме подаръка и след това влязохме. Стефи беше възхитена. Толкова много се изненада, че получава подарък от нас, ей така, без повод, без нищо. Наистина не го очакваше. Доста си приказвахме, но от всички приказки си спомням само тези думи на Стефи. - Момичета, страшно съм ви благодарна за подаръка, който сте направили за мен. Наистина съм много щастлива. А аз й отвърнах: - Стефи, подаръкът ни е малък, но наистина е от сърце. И се надяваме, че ще останем приятелки за цял живот. Беше зима. Снежно бяла покривка беше паднала над гори и поля. Виждаха се само стъпките на хората и животните по снега.
Аз съм птица, като всички останали, но в един януарски ден се случи нещо необикновено, нещо което остави вечен спомен в мен... Летях из гората и се наслаждавах на зимната "картина". Но къде се намирах всъщност аз? Някъде в сърцето на рая или поне аз така си мисля. Никога до сега не бях забелязвала , колко красива може да бъде природата през зимата. Пътеките бяха отрупани със сняг, а по клоните на дърветата се струпваха снежинки. Децата се замеряха със снежни топки. Аз трябваше да отлетя заедно с останалото ято, за да видя и други красиви гледки на природата. Ах, има ли нещо по-красиво от природата? Едва ли... Кое може да се сравни с мириса на тревата, боровете, билките? Когато летя високо в небето, виждам колко много красота има в природата. Виждам толкова изумителни гледки, които няма как да не се запечатат в съзнанието ми. Ятото наближаваше, аз полетях нагоре към небесата и, заедно с другите птици, потеглихме на едно дълго пътешествие. Пътешествие към някоя далечна страна. В момента, в който се издигнах високо, високо над реки, езера, поляни и гори, чух някакъв гръм. Ятото мигновено се издигна нагоре, но аз не можех... изостанах. Когато направих малък кръг, за да проверя какъв бе този гръм, група хора стреляха по мен и ме раниха в едното крило. Почувствах силна болка, въздухът ми сякаш се изпари. Не чувствах крилото си и изведнъж се понесох стремително право надолу. Когато паднах в снега около мен се появи огромно червено петно. Това петно беше от моята кръв. Аз усещах как малко по малко губя всяка капка кръв от моето тяло. Болеше ме, но хората, които се бяха струпали около мен, сякаш не разбираха как жестоко ме измъчват. Човекът се е превърнал в машина. Той се е озлобил и постепенно загубва човешките си качества. Подменя цветето с оръжието, усмивката - с тъгата, доброто - със зло и наранява природата така, както нарани мен. Системно я унищожава, без да осъзнава, че така наранява самия себе си. Всяко малко момиче е чело приказката за "Пепеляшка" и е мечтало да бъде на нейно място. Някои порасват, а други макар и големи продължават да вярват в приказки и магията съпътства живота им. Такъв беше случаят с Мелани. Макар и пораснала, тя продължаваше да вярва в това, че чудесата съществуват и се случват, стига да вярваш достатъчно силно в тях.
На 26 години, тя правеше своите първи стъпки в сферата на правото. Като дете мечтаеше да стане принцеса, а когато порасна осъзна, че това няма да е най-добрия избор, ако изобщо можеше да се приема като професия. Затова реши да стане "защитник на доброто", каквато според нея беше мисията на всяка принцеса, а това призвание го откриваше в професията на адвоката. Всяка сутрин, алармата се нагласяше за 06:30 часа, защото в 07:30 тя вече излизаше от дома си и тръгваше към новото дело. И днес не беше по-различно. Мелани пристигна в съда и видя едно малко, симпатично, русокосо и синеоко момиченце, което си играеше със своята кукла и не обръщаше никакво внимание на обикалящите около него хора. Мелани се огледа и не видя да има придружител затова се приближи към детето, а то продължаваше да си играе. Когато усети, че тя се доближава до него, малката чаровница вдигна глава и се усмихна на адвокатката. Тя остана очарована. - Кой е това? - попита Мелани и погледна към куклата, която детето държеше в ръката си. - Пепеляшка - отвърна момиченцето и подаде куклата. Тя беше досущ като него - с дълга руса коса, блестящи сини очи и беше много красива. - А с кого си тук? Детето вдигна глава и беше видимо, че търси с поглед някого. - Мама е отишла да защитава някого от лошите - каза момиченцето и продължи - и ми каза, че е фея на доброто. Мелани се усмихна. За първи път чуваше такова определение на професията си, но определено го хареса. - Фея на доброто - каза си наум тя - значи и аз съм една от тях. - Ами ти? - прекъсна мислите на адвокатката детето - Коя си ти? - Аз също съм фея, която защитава добрите - отговори Мелани на малкото момиченце и то се усмихна. - Значи ти и мама, защитавате Пепеляшка - отбеляза малката. - Не те разбирам, миличка - каза Мелани. - Ами много просто - започна с обяснението детето - добрите момичета са Пепеляшка, а лошите нейните доведени сестри. Вие защитавате Пепеляшките от тях, нали така? Мелани наблюдаваше това малко момиченце и за първи път осъзнаваше, че не тя като голяма е тази, която трябва да обясни на детето професията си, а то, макар и на толкова крехка възраст дава на нея и всички останали най-доброто обяснение. - Точно така - отвърна Мелани и си помисли наум - Смятаме, че трябва да научим децата на много неща, а много често става точно обратното - те ни учат на най-важното. Амбър се събуди от (третата) сутрешна аларма, която сякаш нашепваше "Закъсняваш! Закъсняваш!" и скочи от леглото си бързайки да се отправи към поредният забързан ден в нейното иначе претоварено всекидневие. Тя беше заета жена, с добра кариера, със своя си начин на живот и въпреки хаоса в него, тя винаги казваше, че не би го заменила за нищо на света с нещо по-спокойно, защото "спокойствието не е за хора като мен" - констатираше тя.
Тръгвайки към офиса си, Амбър се сблъска с най-любимото нещо на бързащия рано сутрин човек - задръстванията по пътя. Тази сутрин, всеки светофар, който светеше червено беше неин. Амбър работеше дори и на път. Хубаво, че съществуваше "hands free", иначе доста глоби трябваше да отнася, тъй като тя не се отлепяше от телефона си и разговорите по него бяха постоянни. "Амбър, нов клиент се интересува от новата серия продукти, които получихме за месеца", "Стивън е подготвил няколко презентации за следващата колекция, трябва да ги прегледаш, защото той все още се колебае кое би било най-удачното", "Нямаме резервен план график, ще ми помогнеш ли с изготвянето?" бяха част от нещата от офиса. От друга страна, в къщи не беше много по-различно: "Мамо, Питър каза, че рисунката ми за нищо не става!", "Бети ми се плези!", "Скъпа, къде ми е черната вратовръзка?", "Какво има за вечеря?", "Мамо, ще ми купиш ли тази кукла? А онази? Знаеш ли, всъщност предпочитам ей онова плюшено мече. Купи ми го!" бяха сигналите, които получаваше, когато се прибереше вкъщи. Амбър не знаеше значението на думата почивка. Тя работеше от сутрин до вечер, а като се прибереше започваше смяната "най-добрата майка". Познати често се шегуваха, че тя сигурно се занимава с нещо дори когато спи. Всъщност рядко спеше, тъй като Питър имаше навика да се събужда през нощта с молбата (всъщност заповедта) "Мамо, не ми се спи вече, хайде да поиграем на покемон", при което тя се опитваше да му обясни, че по това време на денонощието играчките му също имат нужда от почивка и след 10 минутно уговаряне, Питър склоняваше да заспи при условие, че утре ще си поиграе с него. Тя често планираше ежедневието си до последния детайл, но рядко можеше да планира какво да прави със себе си. Не, че се налагаше, тъй като време за нея не оставаше. Една сутрин телефонът звънна, Амбър вдигна и последва следният разговор: - Амбър, днес недей да идваш на работа. Във фирмата всичко е спокойно, вземи си почивка. - Почивка? - тя сякаш се ужаси от тази дума - Как така? - Ами да - продължи нейната колежка - Не си почивала от... нека да погледна графика ти. Амбър също не си спомняше кога за последно беше оставала вкъщи. Просто така. Без да се налага да попада в обичайните сутрешни задръствания, без цял ден да обикаля по отделните отдели на компанията и да помага. - И така... - започна жената от другата страна - Последно си почивала преди две години и то, когато отиде в Италия за да представиш проекта, по който работи няколко месеца. Така, че не съм сигурна доколко това може да го броим за почивка. - Но аз не съм изморена - започна да обяснява Амбър - Освен това каква е тази почивка в средата на работната седмица? Кой почива в сряда? - Днес, контретно ти. - Не мога. - Но трябва. Освен това сега ще ти затварям, защото дойдоха колегите от онази фирма, за която ти говорих. До утре! - каза жената и затвори телефона. Амбър беше объркана. Какво да прави цял един ден, когато тя не знаеше какво е да има една свободна минута. Заведе Питър и Бети на детска градина, защото днес трябваше да направят последни репетиции около празненството, което скоро щяха да имат в групата. Имаше цял ден на разположение, а не знаеше какво да прави. Влезе в пощата си за да провери дали някой не е писал на служебният и имейл. Дори в почивния си ден, възнамеряваше да свърши малко работа. Когато влезе в пощата си откри едно ново писмо. Не беше от клиент. Всъщност имейл адресът не беше познат за нея. Писмото, което беше оставено гласеше следното: От: Нямам-име До: Амбър "Скъпа Амбър, Пиша ти този имейл, защото отдавна искам да се свържа с теб, но другите начини биха били твърде как да го кажа... не за мен. Мислех да ти се обадя по телефона, но когато знам, че си постоянно с него и не го оставяш дори за миг, ми се стори глупаво да ти го съобщя по този начин. От друга страна ти организираш стотици срещи всеки ден. Графикът ти е зает от сутрин до вечер, а когато се прибереш Бети и Питър искат да им обърнеш внимание без значение дали днес във фирмата е бил напрегнат ден, дали си разговаряла с 20-тина човека днес, дали си уморена или не. Те имат нужда от вниманието ти и ти, като добра и грижовна майка, винаги им го даваш. Справяш се прекрасно с всичките си отговорности и задължения. Не мога да не те похваля за това. Но мила Амбър, има един човек, който пренебрегваш ужасно много и който от дълго време плаче за вниманието ти. Същият този човек ти пише в момента с молбата от време на време да му отделяш нужното. Сигурно ти звучи твърде егоистично, но не е така. Не бързай да си вадиш изводи или иначе казано да предвиждаш края, преди да си проучила началото. Днес почиваш заради същия този човек. Да, аз съм причината днес да имаш 24 часа на разположение само и единствено за мен. Прави каквото пожелаеш. Можеш да се излежаваш в леглото, гледайки нещо по телевизията. Знам, че нямаш любими предавания, тъй като не ти остава време да следиш каквото и да било. Може да излезеш на разходка и да останеш на сама със себе си. Може да правиш каквото решиш. Имам една последна молба към теб, защото не искам да отнемам повече от тези и без това намаляващи 24 часа. Моля те, оттук нататък да ми отделяш нужното внимание и на мен. Аз не искам много, просто да откриваш време и за този човек в живота си. Ако трябва, препрочитай това писмо колкото е нужно и когато сметнеш, че искаш, но не забравяй за мен. С обич, Амбър" - Откритията в сферата на технологиите нарастват не с всеки изминал ден, а с всеки изминал час - започна Доминик - Ако искате да сте най-добрите, не е достатъчно да се сетите първи за дадено нещо. Колкото и креативна да е идеята, трябва да сте бързи. Тук нещата седят по този начин - ако не си достатъчно ловък, някой друг ще те изпревари. То и в живота е така, като се замисля.
Натали седеше и го наблюдаваше. Чудеше се как е възможно да е толкова прав и в същото време в тотална грешка. Нещата, които казваше на тази конференция бяха точно такива и тя го знаеше. Чудеше се само колко значително нараства човешкото познание в сферата на технологиите, но за сметка на това в сферата на чувствата хората още като че ли не бяха започнали от "а" и "б". Много имаха да учат, но пък си мислеха, че знаят. Натали също смяташе, че разбира. Беше убедена, че тази "наука" не е никак сложна за разбиране. Беше сигурна, докато на практика не се сблъска с нея. Тогава разбра, че има доста въпроси за изясняване. Телефонът звънна и прекъсна размислите, които се въртяха в главата ù. Това за нея беше поредното доказателство, че дори когато размишлява не може да остане на спокойствие от всичко, което я заобикаля. - Ало? - вдигна телефона си тя и зачака отговор. - Добър ден! - поздрави гласът от отсрещната страна. - Добър ден! - отвърна на поздрава Натали. - Имате ли време за едно проучване, което правим? Вашето мнение е важно за нас и ще се радваме, ако споделите какво мислите по няколко въпроса. Жената от отсрещната страна беше ако не друго, то поне любезна. Натали силно се съмняваше, че точно нейното мнение засяга тази непозната, която върши работните си задължения, но пък жената ù се стори дружелюбна и реши да отдели от времето си. Доминик ги беше пуснал в кратка почивка и след това конференцията трябваше да продължи. - Да, кажете с какво мога да Ви бъда полена? - попита Натали. - Чудесно! Като за начало искам да Ви попитам по колко часа на ден прекарвате пред компютъра? - Страхотно! - помисли си Натали - Аз се опитвам поне за секунда да се отърва от темата, а ето, че тя неуморно ме следва. - Ало, госпожо, тук ли сте още? - попита жената като не получи отговор. - Да, тук съм. Замислих се върху въпроса Ви - опита се да се измъкне Натали. - Аха - промърмори жената. - Сигурно ме мрази за това, че ù губя времето - помисли си отново тя, затова започна да разсъждава на глас - Ами тъй като работата ми е свързана пряко с това, че прекарвам по доста часове пред компютъра, вероятно мога да посоча като отговор между 8 и 10 часа на ден. - Осем или десет? - попита анкетиращата. - Откъде да знам! - помисли си Натали - Да не си засичам... - Осем или десет? - повтори жената от другата страна. - Осем! - отвърна другата. - Добре, да продължим нататък. Колко често гледате телевизия? - Що за глупаво проучване! - помисли си Натали - Какво значение има по колко време гледам телевизия, или пък колко часа на ден прекарвам пред компютъра?! Ама, че глупост! Изгубих си времето за почивка за да отговарям на някакви измислени въпроси. - Госпожо, по колко часа гледате телевизия? - повтори жената леко изнервено. - Вижте, първо не съм госпожа и второ, не си засичам с хронометър, че да знам. - Е, добре де, средно поне не можете ли да прецените? - Аха, средно значи... а по-рано беше от жизнено важно значение дали са осем или десет часа! - Добре, да запиша ли и тук 8 часа? - предложи анкетиращата. - Пишете - отговори с отегчение другата - Напишете ако искате и 24 часа, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината. Тези проучвания изобщо някой гледа ли ги след това? - Разбира се. - Кой? - полюбопитства Натали. - Това е секретна информация - сподели жената. - Секретна, дръжки! - мърмореше си наум Натали - кой знае дали изобщо записва или ми губи времето с глупости. - А по колко време отделяте за най-близките си хора, госпожо? - зададе следващия си въпрос анкетиращата. Натали замълча. Замисли се, че от поредицата на глупавите въпроси до тук, този беше изключително уместен. Прекарваше по толкова часове в други толкова по-маловажни неща, а когато се замисли осъзна, че за най-близките си, хората отделят по най-малко време. Това я натъжи. И тъй като не искаше да даде отговор дори пред себе си каза само: - Нали Ви казах, че не съм госпожа? Освен това трябва да затварям, започва конференцията и нямам време. - Лошо, госпожице, много лошо! - отвърна жената от другата страна. - Кое му е лошото? - зачуди се Натали. - Това, че един ден наистина няма да можем да покажем това, което е най-важното. И знаете ли, тогава не липсата на време ще бъде проблемът. Не. Време ще имаме. Твърде много. Даже ще е предостатъчно за да помислим какво сме имали и какво сме пропуснали, бързайки за нещо, което няма да е от значение. Време ще имаме - повтори жената - но възможност може и да нямаме. |
В един друг святКратки и измислени истории. Или не до толкова измислени. Archives
April 2015
Categories |