Изисква се голям талант да си слушател. Да чуваш, когато някой мълчи. Странно ли звучи? На мен не ми е странно, особено като се има предвид, че не един и двама са крещящи тишини. Ама хората не умеят да слушат. Никак при това. Все говорят и говорят, а тишината им е някак неудобна като че ли. Всеки приказва нещо, а накрая не е ясно какво е казал и има ли смисъл в него. Но защо ти е смисъл, нека да говорим.
Ама каква ти тишина, когато и в главата ми звучи цял духов оркестър. И всеки свири както си знае. "Какъв ден е днес? Само да не е понеделник!" "Стига си мрънкала де!" "Ужасно ми се спи." "Ама днес е много важен ден. Трябва да свършиш един куп неща." "Пука ми! Казах ти, че ми се спи." "Безотговорна работа." "Ти пък като си толкова отговорна, свърши я вместо да ми дрънкаш само!" "It's gonna be a good day! Oh-oh-oh..." "Тази откъде се взе?! Пеенето не ти е силна страна." "Какво се заяждаш с момичето?" "Казвам ú да млъкне, че ме оглушава. Това заяждане ли е?" "Ето, млъкна! Доволна ли си?" "Не." "Е, че ти кога ли си била?!" "Била съм." "Дрън-дрън..." И така до момента, в който не ме заболи главата и не кажа "стоп". Само, че концертът не след дълго се подновява. С нови песни. И публиката може и да не скандира бурно "Искаме още!", но изпълнителите в главата ми изобщо не се вълнуват.
0 Comments
Leave a Reply. |
В един друг святКратки и измислени истории. Или не до толкова измислени. Archives
April 2015
Categories |