- Малко съм притеснена - Стефани започна по този начин изповедта си пред своята най-добра приятелка и продължи - имам някакви симптоми, които ми приличат на някаква начална фаза на болест, чиято терминология ми е крайно непозната и бягам от нея с двеста, когато усетя, че се задава.
- Хм... това звучи интересно - коментира Лили - може ли да продължиш? - Ами аз не съм сигурна какво точно ми има - каза Стефи и повдигна рамене сякаш се опитва да каже "не съм убедена, че и друг би могъл да ми каже". - Температура имаш ли? - Не, не... - Някакви болки? - продължи да изброява Лили в опитите си да се направи на личен лекар на приятелката си и да разгадае какво има. - Нямам. - Добре, а какво усещаш? - Пеперуди. - Пеперуди ли? - учуди се момичето като започна да се притеснява, че приятелката ú наистина има нужда от лекарска помощ (психиатър, може би). - Да, пеперуди. Много при това. - Привиждат ти се пеперуди, така ли? - започна да нервничи Лили и да се пита какво се случва със Стефани. - Моля? Да ми се привиждат ли? - сега другата започна да се съмнява в доброто психично състояние на приятелката си - не, разбира се... мисля, че съм влюбена. - Моите съболезнования - каза Лили, която по природа не беше от романтичките, нито от хората, които вярват в любовта. Всъщност беше тъкмо обратното - отричаше я до крайност. - Престани! - скара ú се леко Стефи и продължи - от известно време се усещам по-различно. - Да, видимо е, че превърташ. - О, Лили... ти си непоправима! - А ти си влюбена, кое е по-лошо? - Не мога да се разправям повече с теб. Нека поговорим за любовта. Виж каква хубава тема. - Много... - иронично подхвърли момичето. - Че какво ú е? - Нищо, просто когато каза, че искаш да се видим на по кафе очаквах да обсъждаме нещо интересно, пък ти... любовта, та любовта... влюбена съм, бла-бла-бла. - Ти не си ли се влюбвала? - Хайде пък сега мен подхвана. - Това не отговаря на въпроса ми. - Щом не отговорих веднага, кое те навежда на мисълта, че ще отговоря сега? - Нали сме най-добри приятелки и всичко си споделяме - каза Стефи и направи мила физиономия. - Ох, ужасна си като правиш така! - рече Лили и започна своето кратко откровение - Истината е, че нямам време за любов. - Как така нямаш време? - изуми се Стефи. - Ами нямам. Заета съм от сутрин до вечер в ателието, когато имам няколко свободни часа ги прекарвам някъде навън с теб или някоя от другите ми приятелки и за любов не остава време. Стефи започна да се смее. - Кое ти е толкова смешно? - намръщи се Лили. - Това абсурдно нещо, което току що ми спомена. - Е, нали искаше отговор?! Eто ти отговор - сопна се момичето. - Я, виж кой се задава! - каза Стефи и посочи към вратата на кафенето, в което бяха седнали двете. Когато Лили видя, че се задава момчето, в което от дълго време беше тайно влюбена, краката ú се подкосиха. - Май е време да си ходим - каза тя и побърза да потърси с поглед сервитьорката за да дойде, да ú платят и да си тръгнат възможно по-бързо. - За къде така се разбърза? - учудено попита Стефи. - Стига си задавала въпроси! Пий това кафе по-бързо и да се махаме! Изведнъж на тяхната маса се зададе същото това момче, което бе влязло преди секунди в заведението. - Как си, Лили? "Той на мен ли говори? И откъде ми знае името? Мислех, че не ме познава. Какво всъщност ме попита? А да, как съм. Ами как съм? Малко притеснена. Всъщност доста. Имам симпомите на Стефи - усещам пеперуди. Май съм болна. Най-добрата ми приятелка ме зарази. Сега трябва да се излекувам, ама вируса стои пред мен. И аз не мога да кажа и думичка, а той чака за отговор и ме гледа. Ах, тези кафяви очи..."
0 Comments
Leave a Reply. |
В един друг святКратки и измислени истории. Или не до толкова измислени. Archives
April 2015
Categories |