Той обичаше да прави чаени партита, на които да поканва всички гости от страната на чудесата. Освен с прословутия си чай, великденският заек беше известен и със своите най-различни курабийки, сладки и други вкусотийки, но беше цар на най-добрият чай, а именно чаят от вълшебства.
Великденският заек имаше много гости всеки ден, но най-любима от всички му беше Алиса. Тя, за съжаление, идваше само в едно определено време на годината - по Великден. И ето, че и тази година беше настъпил този празник, а великденският заек се беше подготвил подобаващо за да посрещне своята гостенка по най-добрият начин. - Здравейте, господин Заек! - Здравей, Алиса! - Каква история ще ми разкажете тази година? - Много бързаш! - смъмри я зайчето - Първо искам да те посрещна с добре дошла и да те поканя да се настаниш удобно. - Благодаря! - отвърна Алиса и седна на един стол, който всъщност беше гъба. - Какво е това? - попита девойката и пресегна към чайника, който имаше доста необичайна форма. - Позволи на мен - предложи великденският заек и взе една красива чаша, в която наля от магическият чай. - Ммм... - рече Алиса - Много е вкусен! - Освен това е и полезен! Развива въображението, а на хората често им липсва. - Хайде да започваме с историята - предложи момичето нетърпеливо. - Е, добре - съгласи се заекът и започна - В една далечна страна... - Коя страна? - Не е културно да прекъсваш по-възрастните от теб, Алиса - смъмри я заекът - А и всички като цяло. - Извинявайте, господин Заек - смутено отвърна момичето. - Та в една далечна страна имало обичай на всеки Великден да се правят зайчета от маргаритки. - Зайчета от маргаритки ли? - зачуди се Алиса - Но това е невъзможно! - Напротив! Няма нищо невъзможно. Има само липса на въображение, затова пийни си още чай - предложи великденският заек. - Но как така ще направиш зайче от маргаритки? - Алиса, трябва да престанеш да задаваш въпроси ако искаш да завърша тази история. - Съжалявам, господин Заек. Бихте ли продължили? - Разбира се! Освен това тези зайчета имали умението не да подскачат, а да летят. - Как така да летят?! Това са пълни небивалици! - отбеляза Алиса. - Не, скъпа - поправи я великденският заек - това е липса на въображение затова пийни си още от чая. - Но в това няма никаква логика! - продължи с разсъжденията си момичето. - А кой ти каза, че логиката и въображението вървят ръка за ръка? - Въпросът е много уместен, но ако в училище нарисувам летящи зайци, всички ще ме помислят за луда! - Кое те притеснява? - зачуди се заекът - Че те и без това всички са луди. - Но аз не искам да бъда сред луди хора! - О, нямаш избор, скъпа моя, нямаш никакъв избор. Тук всички сме луди. Аз съм луд. Ти си луда. Летящите зайци са луди. Всички. - Откъде знаете, господин Заек, че аз съм луда? - Трябва да си. Иначе нямаше да си тук. - Говорите небивалици. - Разбира се! Ако имах свой собствен свят, всичко в него щеше да бъде една голяма небивалица, но задължително щеше да бъде придружено от голяма доза въображение. И, разбира се, чаша чай от вълшебства. Пийни си още малко, мила, иначе тази история няма да бъде толкова истинска. Алиса отпи от чашата с чай и се потопи в света на великденския заек.
0 Comments
Много хора пишат за любов, говорят за любов, страдат заради нея, други пък са щастливи и я възхваляват... Но колкото и да се опитваме да я “анализираме”, винаги има нещо, което ще остане неразгадано, и точно в това е нейният чар. Желанието за нещо ново, нещо интересно, нещо неизвестно.
В книгата на любовта има няколко раздела: Раздел 1: “Разбити сърца” Раздел 2: “Щастливи и влюбени” Раздел 3: “Тайно влюбени” Раздел 4: “Отрицание” В първия раздел нейно величество “колекционира” сърца, но не какви да е, а разбити. Дали заради изневяра, дали заради несподелена любов, дали заради нещо друго, но този раздел не случайно е първи. Много мечти и надежди са убити точно там. И не, нито са простреляни с пистолет, нито са нарязани с нож, нито пък са забивани пирони... НЕ! Там сърцата са убивани по един-единствен начин – с отказ да бъдат обичани от този, в когото са влюбени. Раздел втори е съвкупност от двойки, щастливо хванати за ръце и радващи се на всичко случващо им се. Не се сърдете ако някоя ваша приятелка не ви обръща достатъчно внимание или пък намира време само за “милото”, а вие оставате някъде назад в плановете (ако изобщо присъствате). Какво да се прави – момичето е влюбено, и за съжаление още не е открито лекарство против “загуба на ума по време на влюбване”. Раздел трети: Слушаш песен и се сещаш за Него, по телевизията дават филм, който свързваш с Него, излизаш навън и “случайно” срещаш Него, лягаш да спиш и сънуваш кого?! Да, отново Него! Всичко е прекрасно, освен фактът, че Той не знае за чувствата ти. Ама пък и ти нямаш намерение да му ги споделяш. Засега си решила да седиш в трети раздел, защото те е страх да не се прехвърлиш в първи. Раздел четири, най-тежкият от всички! Тук са се събрали момичета, за които думата “ЛЮБОВ” не присъства в речника им (ако си една от тях, извинявай, че ти се наложи да я прочетеш). Романтични филми – ама, че глупост! Бавни песни – ужас! Влюбени двойки, които се държат за ръце – шегуваш ли се?! Момичета от първи раздел, някой, някъде беше писал, че едно сърце може да бъде разбито истински само веднъж, а всичко останало са просто драскотини. Така че, ако разбиват сърцето ви за първи път, няма начин да не страдате, а е излишно да ви казвам заучени реплики от сорта на “времето лекува”, “не си заслужава” и т.н. Да, отстрани погледнато, не си заслужва, но за вас той не само, че си заслужава, но и бихте дали всичко за него. Е, тогава просто ще ви пожелая “бързо оздравяване“! Момичета от раздел две – дори не знам дали да ви пиша нещо, защото каквото и да прочетете в момента, съм сигурна, че си мислите само за едно – да, за Него. Е, щастливки такива, бъдете все така влюбени и се радвайте, защото вие го заслужавате! Момичета от раздел трети, събирайте кураж и смело покажете чувствата си! Разбрахте ли ме правилно? Ако ви е срам да кажете, това което чувствате, тогава го покажете. А Той със сигурност ще разбере намеците ви. Стискам ви палци, момичета! Раздел четири, да, точно ти “желязна лейди”! Сигурна съм, че момчето, което те е наранило така, че да кажеш “не” на любовта, не заслужава такава голяма саможертва като твоята. Я стига! Толкова много момчета има, и колкото и клиширано да звучи, повярвай ми, НЕ ВСИЧКИ СА ЕДНАКВИ! Така че, момиче, отивай да търси Него, този, който е идеален за теб! Улицата беше осветена от лампата. Тъмнината се прокрадваше във всяко кътче от булеварда.
- Какво търсиш тук? – попита Сянката. - Търся себе си, защото една част от мен липсва – отвърна гласът. - Ама че си странна! - И други така мислят... – засмяно каза гласът и замлъкна. - От къде идваш? - От дълбините на океана на любовта – отвърна гласът. - Що за глупост? – каза Сянката. - Не е глупост. Ти ме попита, а аз ти отговорих. - Аз съм Сянката. Бродя навсякъде. Такова място няма. - Разбира се, че има! Но в океана на любовта е винаги ден. И е светло, и грее топло слънчице. И доброто тържествува, и любовта е навсякъде. - Тогава защо аз не съм била там? – попита Сянката. - Защото ти носиш мрак и студенина. - Е, и?! - Как така “е, и”?! Нали ти казах – там е винаги слънчево и топло, защото блика от любов. - По-голяма глупост не бях чувала! – намуси се Сянката. - Не се сърди – каза гласът. - Не се сърдя! – троснато отвърна Сянката. - Имаш право на едно желание. Помисли внимателно какво ще бъде то! – прошепна тайнствено гласът. Сянката, без да се замисля, отвърна: - Искам да разбера кой се крие зад този мистичен глас! Искам да те видя, покажи се! Изведнъж едно малко тъмнокосо, синеоко момиченце се показа. - Ето ме! – усмихнато отвърна детето. - Ха, каква си малка... нищо чудно, че наприказва толкова глупости! - Ех, мила ми Сянко... Когато ти дадох право на едно желание, помислих, че ще искаш да ме придружиш до дълбините на океана на любовта. Но ти бе толкова заслепена от мисълта да видиш кой се крие зад тайнствения глас, че предпочете да видиш образ пред това да отидеш в океана на любовта. Сега разбираш ли колко много хора правят същия погрешен избор... Момиченцето изчезна... - Обичам го! - шепнеше в нощта едно самотно момиче.
- Знам, но трябва да свикнеш, че той си замина и ти трябва да продължиш... – отговори ù луната. - Да продължа ли? Че аз дори не знам къде искам да стигна – отвърна объркано момичето. - Просто не спирай да вървиш! – каза луната. - Той ме чака някъде там, така ли? - попита с надежда момичето. - Да, чака те! И той продължава да върви напред. - За да ме види отново ли? - За да те види отново... – каза луната. - А кога ще се срешнем? – попита обнадеждено момичето. - Когато му дойде времето – отговори загадъчно луната. - И кога ще дойде това време? – продължаваше да любопитства момичето. - Стига си задавала въпроси! Лягай си, вече е късно – каза луната студено. - Не! Оставам да го чакам! - Недей! – посъветва я луната. - Няма! Ще го чакам! – настояваше тя. - Както решиш... – каза луната, докато си мислеше: Няма смисъл, глупаче... Той отдавна си замина и колкото и да го чакаш, той няма да се върне. Знам го от опит. Любовта между мен и слънцето е също толкова невъзможна колкото е твоята с него. Слънцето винаги успява да се скрие преди аз да се покажа и се връща тогава, когато аз вече не съм на небето. Това се случва години наред и така ще бъде и занапред. Луната знаеше всичко това, но не ù даваше сърце да разбие надеждите на и без друго влюбеното до уши момиче. Защо тя продължава да се надява – питаше се луната – ще го чака и ще се надява, че един ден ще се видят, а това няма да се случи. Възможно ли е да го обича до толкова, че да не може да го забрави? Луната продължи да гледа момичето, което стоеше на прозореца и с усмивка на лице продължи да чака своя любим. В един петъчен следобед отличничката на професионална гимназия "Уилсън" - Стефани - реши, че е време да направи планове за идващата лятна ваканция и да измисли идеалното място за почивка.
След толкова усилено учене през годината, беше време за дългоочакваната ваканция. Море, купони, плажове – това бяха една малка част от нещата, които предстояха да се случат на шестнадесетгодишната тинейджърка. Две седмици по-късно: Беше 30 юни, понеделник. Денят на завършването на учебната година. Всички гимназисти очакваха с нетърпение този ден, защото знаеха, че това лято няма да бъде като другите. Този уикенд щяха да идват музикалната група "Звездни таланти". Всички бяха нетърпеливи и искаха дългоочакваният ден да дойде колкото се може по-бързо. Само Стефани като че не беше кой знае колко развълнувана. Последният звънец за тази учебна година иззвъня. Всички отидоха да си вземат бележниците. Като си взе "довиждане" със своите съученици и с класната, Стефани взе чантата и бележника и тръгна към дома си. Само че по коридора на гимназията видя Андрей. Той тъкмо се приготвяше да отиде на тенис, когато тинейджърката го помоли да й отдели минутка. - Здравей, Андрей! Как си? - попита Стефани. - Здрасти, Стефи! Добре съм, ти как си? - Добре, благодаря – отвърна Стефани. - Поиска да ти отделя минутка. Кажи, за какво ти трябвам. Списъка с книгите за лятото ли искаш? – попита Андрей, тъй като със Стефани си говориха само, когато ставаше въпрос за училище. Тя съвсем не искаше да го пита за книгите или за нещо свързано с училище. Стефани беше решила да му признае, че го обича повече от две години, но, като че след думите на Андрей, нещо я спря да му каже. - Да... за списъка с книги исках да те попитам – каза Стефани и сведе глава надолу. - Аха, ясно. Сега бързам за тренировката. После ще ти се обадя по телефона и ще ти го издиктувам – отвърна Андрей и забърза крачка. Няколко часа по-късно: Стефани лежеше на леглото в стаята си и се чудеше как да каже на Андрей, че го обича, след като той си говори с нея само на теми, свързани с училищните проекти. "За него съм само приятелка и нищо повече." помисли си Стефи и реши, че е по-добре да остави нещата такива, каквито са. Тъкмо се беше замислила за нещо и изведнъж телефонът иззвъня. - Алo? Кой се обажда? – учудено попита Стефани. - Андрей е. Върнах се от тренировка и се сетих, че трябва да ти издиктувам списъка с книгите за лятото. -Няма нужда. Аз го намерих – отвърна Стефи. -Добре, хайде тогава, чао – отговори Андрей. -Чао, Андрей! – каза Стефи и затвори телефона. Пет дена по-късно, на турнира по тенис: Въпреки, че не се осмели да му каже какво чувства, Стефани се интересуваше за всичко, случващо се около Андрей. Оттук-оттам беше разбрала, че точно днес е турнирът по тенис и Андрей ще е един от състезателите. Състезанието продължи около 3 часа и половина. Стефани стискаше палци и се надяваше Андрей да спечели. Така и стана. Андрей взе първото място. Тъкмо, когато се канеше да отиде при него и да му честити победата, Стефи видя Симона - момичето, което доста отдавна беше "хвърлило око" на шампиона. Изведнъж Симона изтича и се хвърли на Андрей, като започна да го целува. Стефани беше като попарена. Не посмя да отиде при новия шампион в турнира по тенис. Няколко часа по-късно: Стефани още беше в шок след видяното. По всичко личеше, че Андрей и Симона са гаджета. Тогава шестнадесетгодишната тинейджърка промълви през сълзи: - Може би е по-добре, че не му признах чувствата си. Той ме приема само като негова приятелка и нищо повече. Той обича Симона... На другия ден Стефани отиде до Андрей и му честити първото място. Говориха дълго какво се е случило по време и след турнира, Андрей й сподели за новата си приятелка, Симона, а Стефани само слушаше. |
В един друг святКратки и измислени истории. Или не до толкова измислени. Archives
April 2015
Categories |