Все така става. Тъкмо започваш да забравяш миналото и то се появява отново. Винаги се връща, особено, когато си продължил напред. Нещо като “напомняне” и понякога си мислиш, че можеш да се върнеш там, някъде в миналото, където си бил щастлив. Но тези “места” са променени. Всъщност изобщо не съществуват, защото са просто един спомен. Може и да е било красиво, но това “пътешествие” във времето е невъзможно, а и дори да се върнеш, ще завариш себе си напълно различен. Отнема част от секундата някой, на когото си вярвал да се превърне в някой, на когото никога повече не можеш да имаш доверие, заради негова постъпка или изречена дума. А доверието е едно от малкото неща, които не се връщат. И не е нужно да опитваш едно и също нещо по сто пъти за да се убедиш, че то няма да се промени. Единственото, което ще се случи е да ти даде такъв урок, че след това няма да посмееш да дадеш на никого дори първи шанс. В началото е трудно да приемеш, че човек, който си смятал за близък постъпва по даден начин с теб, а после се чуди защо си се променил към него. А когато не си оценил някого навреме, нямаш право да го обвиняваш затова, че е променил отношението си към теб, а дори и че не те допуска до себе си, защото когато си имал възможността да избираш, ти не си го избрал. Оставил си го да си замине. Или си го накарал да си тръгне. Но във всички случаи си го изгубил. И не всички хора се връщат обратно. Докато един човек го е грижа ще спори с теб, когато не сте на едно мнение не заради нещо друго, а за да достигнете до някакъв компромисен вариант. Докато един човек иска да запазите отношенията си, ще ти обяснява как седят нещата от неговата гледна точка, защото същият този човек иска да се изясните. Ще води с теб дълги разговори до момента, в който нещата не се обърнат напълно.
Ако човек е решил да си ходи, или вече го е направил, ще го разбереш. Телефонът ще мълчи. Няма да има обяснения, нито дори спорове. Няма да има нищо, защото същият този човек вече ще си е отишъл. В момента, в който видиш, че получаваш безразличие, а не обичайните “дълги обяснения”, които преди, може би, си намирал за така досадни, трябва да осъзнаеш едно. Човекът си е заминал и няма да се върне, защото загубеното доверие е нещо, което умира веднъж. А всички знаем, че след смъртта няма съживяване, особено що се отнася до изгубени чувства. Те просто си отиват, заедно с доверието, което си изгубил.
0 Comments
Честит първи юни на всички малки и пораснали деца! Днес ще обърнем внимание на най-малките и отговорите, които те дават на въпросите, на които възрастните често пъти се затрудняват да намерят отговор. Децата имат едно качество, което с годините, при големите често започва да избледнява - искреността. Те казват това, което мислят. Може да Ви се струва грубо, но ако детето го мисли, ще Ви го каже. Ето някои интересни и в същото време криещи страшно много истина детски отговори на въпроси, които "големите деца" също си задават. Как се разбират животните помежду си, когато ние хората си говорим и понякога не се разбираме? Животните се събират и си говорят шепнейки, а на нас ни казват само “мяу ”. (10 г.) Какво е възрастният? Възрастен означава възрастно дете. То пак е дете, само че малко по-голямо. (10 г.) Какво е талант? Талантът е красота на мисълта. (12 г.) Защо светят светулките? Светулките могат да светят, защото са късчета от звезда. Когато умре човек, пада звезда и от тази звезда се раждат светулки. (10 г.) Защо сънуваме? Сънищата са, за да можеш да спиш. Тъй като очите непрекъснато виждат нещо, искат и нощем да виждат. (7 г.) Какво е любовта? "Според мен любовта е да се чувстват добре сърцата ни. Не знам... То няма думи – гледаш в очите и знаеш, че е хубаво!" (6г.) На вратата на сърцето на някой трябва да се молим, да нахлуем или да почукаме? На вратата на сърцето на някой не трябва нито да почукаш, нито да нахлуваш, нито да се молиш, а само да пееш. (11 г.) Какво е обич? По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата. Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е обич. (8г.) |
За менИмето ми е Мария, на 25 години съм и живея в град Пловдив. Обичам семейството, приятелите ми, както и писането. Пожелавам Ви приятни минути в моя блог. Archives
September 2016
|