Ежедневието на повечето от нас протича по един и същи начин. Сутрин - ставаме рано. Някои се разбуждат с чаша горещо кафе, други пускат телевизора за да чуят най-важните неща от деня на бързо, трети слушат радио докато шофират на път за работа и общото между всички е, че всеки от нас се отправя към новия ден. Забързаните хора, с които се разминаваме по улиците бързат за своите дела и задачи също както нас. И някъде там, в тълпата, може би има някой, когото ние не забелязваме. Също както и някой друг не забелязва нас. Макар да излизаме с лице пред света, всъщност често пъти оставяме не малко неща за себе си, така че да не бъдат забелязани. Нека бъдем честни, на всеки се е случвало да става част от "колелото на забързаното ежедневие", което повтаря един и същи ритъм. Нещо от сорта на - стани, отиди на училище/университет/работа, учи/работи, прибери се, спи и утре пак. И така, отново и отново. Повтаряйки го всеки ден, често пъти се случва да чакаме различни неща. Колко от нас очакват петъка с нетърпение, за да дойдат почивните дни? И колко от нас повтарят колко щастливи и безгрижни са през лятото и затова нямат търпение то да дойде отново? А колко пък чакат да се случи нещо, което да поведе със себе си следващо събитие? Следва да си зададем няколко въпроса. Първо, защо е нужно да дойде петък или почивните дни, когато всеки един ден от седмицата може да бъде очарователен по свое му? Второ, защо да чакаме да дойде един определен сезон, в който да правим каквото пожелаем, когато можем да организираме времето си така, че да ни стига за всичко? Защо постоянно чакаме нещо да се случи, когато целите се постигат, когато спреш да очакваш и се захванеш за работа? Неща, които уж знаем добре на теория, всъщност на практика ни се изплъзват. Показваме на света това, което искаме и скриваме от него това, което не искаме. И е нормално да бъде по този начин. Марк Твен е казал, че "Всеки човек, подобно на луната, има своя неосветена страна, която не показва на никого" и няма как да не се запитам, с колко много хора се разминаваме всекидневно, оставяйки ги да минат покрай нас, без да разберем всъщност каква е историята, която имат.
0 Comments
Leave a Reply. |
За менИмето ми е Мария, на 25 години съм и живея в град Пловдив. Обичам семейството, приятелите ми, както и писането. Пожелавам Ви приятни минути в моя блог. Archives
September 2016
|