Едва ли има човек, който да не обича да пътува и да посещава нови, непознати места. Не мога да не отбележа, че колкото повече човек пораства и научава за света около него, толкова повече дестинации мечтае да посети. Миналата година за първи път посетих Турция и останах очарована. Прекарах една незабравима седмица и въпреки дългия път до там, всъщност съм готова отново да се върна, имайки предвид колко хубаво ми беше. Не мога да скрия и това, че освен телефонът, който беше нон стоп с мен, в малката ми и удобна чанта носех апарат, с който да направя много (добре де, ужасно много) снимки, които да "запечатат" видяното с очите ми. И сега, една година по-късно, аз отново се пренасям обратно в Турция, но този път с всички Вас... Снимах през цялото време. В един момент се питах дали не прекалявам, но не след дълго си казвах "още няколко снимки на никого не биха навредили" и продължавах. Разбира се и апаратът ми има "душа" и когато батерията му беше на привършване и на екрана се появяваше надпис, гласящ "слаба батерия" веднага се втурвах да го зареждам, страхувайки се да не пропусна нещо през времето, в което не е с мен. Гледайки палмите от ляво се сещам, че точно тази снимка е правена в автобуса на път за Айвалък. Една от асоциациите, която всеки си прави, когато чуе думата лято е "море". И няма как да е иначе! Гледайки симпатичната пътечка, която отвежда точно до брега на изглеждащото "безкрайно" море седя и си мисля какво по-прекрасно място може да избере човек, за да прекара летните си дни. Горещият пясък е нещо като бонус (понякога доста "парещ бонус" бих казала), но гледката е уникална и лично аз ако имах машина на времето, която да ме отнесе точно там, не бих се поколебала и за миг да посетя отново онзи прекрасен плаж. Без каквото и да е съмнение казвам, че Мармарис е най-красив, особено вечер. Мога да седя и да наблюдавам с часове прекрасната гледка, която се откроява пред очите ми и няма да ми омръзне дори за секунда. Безспорно това е фаворитът ми. Няма, обаче, да откажа и безкрайните разходки из града рано сутрин, обикаляйки нагоре-надолу, защото следобедните часове са подходящи единствено и само за криене от високите температури. Пътувайки, разглеждайки града и слушайки различни истории за него и забележителностите му, аз продължавам да правя снимки и когато поглеждам апарата си и започвам да разглеждам снимките, които съм направила с изненада установявам, че съм някаква "луда фенка" на палмите, или поне това показват големият брой снимки, на които съм заснела именно това. Някак трудно е да уловиш вниманието ми, колкото и вълнуваща да е историята за това кога е създаден, от кого и т.н. този иначе прекрасен град, защото аз съм заета да наблюдавам минувачите, магазините, превозните средства, градинките и общо взето всичко, което попадне пред погледа ми. И някъде там дочувам "...и не забравяйте да не се отдалечавате много от групата за да не се загубите", а аз си казвам "само това липсва, особено знаейки колко "добре" разговарям на турски". Надявам се, че това е повече за "сплашване" и продължавам с моите си занимания. По пътя към "Острова на костенурките" си спомням, че бях достатъчно борда, въпреки липсата на сън. Сякаш всеки нов ден и мисълта за това, че следва да видя още нещо невиждано от мен до този момент беше достатъчно мотивираща да се "отлепя" от леглото, макар и да съм спала в часове от порядъка на 3-4 часа на денонощие. Но си казвам, че "спането го оставям за вкъщи, като се прибера" и продължавам с нови сили към новото място, към което е предвидена съответната обиколка този ден. Не мога да скрия, че за човек, който има достатъчно страхове от височини и дълбочини, това място предизвика в мен единствено и само възхищение. Нямаше време, в което да помисля "леле, колко е дълбоко" или "намирам се на достатъчно голяма височина, за да изпитам искрен ужас". А може би и това, че беше достатъчно рано сутринта и аз бях една идея по-сънена, отколкото обикновено, спомогна за това да се любувам на гледката, без да бъда затормозена от излишни мисли и емоции. Пътувайки по река Далян, малко преди това, успяхме да минем и през ликийските гробници, за които чухме също няколко думи. Предполагам просто, че частта със слушането, историята за различните места и годините просто не е за мен, защото отегчението ми настъпва не след дълго. Ето защо предпочитам просто да наблюдавам, да си снимам и разговарям с приятелки за това, което виждаме в момента и добре, че останалите туристи не са като нас, иначе екскурзоводите с право биха ни погледнали с укор. След четиридневния престой в прекрасния Мармарис, трябваше да отпътуваме към нашето ново място, а именно Кушадасъ. Дали, защото Мармарис успя да ми грабне сърцето, но аз предпочитах дори само още един ден, но да го прекарам в града, който ме накара да не пожелавам да си тръгвам от него. И все пак тръгнахме. Когато пристигнахме пред хотела, трябваше бързо да разтоварим куфарите и всичкия си багаж, защото не след дълго тръгвахме на кратка разходка из Ефес, чиято история вероятно е единствената, която изслушах от началото до края. Дали заради ентусиазма, с който разказваше човекът, който водеше нашата група или заради нещо друго, но вниманието ми беше приковано не само от нещата, които ме заобикаляха, но и от историята, която екскурзоводът разказваше. Вероятно има значение как точно се представя дадена информация, защото не бях единствената, която слушаше с интерес разказът на човека, който разказваше всичко с такова вълнение, сякаш му беше за първи път. И така неусетно мина няколко часовата обиколка из Ефес и се върнахме обратно в хотела на Кушасасъ. Както често се казва "героите са уморени" и след толкова безсънни нощи, обиколки по цели дни и толкова нови места, все пак настъпи времето, в което трябваше да кажем "довиждане" на Турция. Бързо и неусетно минаха дните там, но останаха едни страхотни спомени, които няма как да бъдат забравени. По пътя, обратно към вкъщи, по-голямата част премина в сън и честно казано всички искахме да се приберем за да разкажем за изминалата една седмица, а и каквото и да си говорим едно е ясно, по-хубаво от у дома няма.
0 Comments
Leave a Reply. |
За менИмето ми е Мария, на 25 години съм и живея в град Пловдив. Обичам семейството, приятелите ми, както и писането. Пожелавам Ви приятни минути в моя блог. Archives
September 2016
|