Наскоро попаднах на следния разговор, който провокира днешната ми тема. Учат ни на това, че прошката е хубаво нещо и че човек трябва да умее да прощава. Това безспорно е така, но тук идва ключовият въпрос - докога? Да дадеш втори шанс на някого и време, в което да ти докаже, че въпреки, че хората понякога грешат имат право да получават още един шанс, не винаги е правилно. Даваш шанс, но когато той се пропилява следващият такъв ще бъде единствено и само грешка. И то този път твоя. Да си влюбен в някого съвсем не трябва да бъде причина да губиш разсъдъка си. Колко красив трябва да бъде даден човек, за да пренебрегнеш грозния му характер? Едно е да обичаш, съвсем друго е да си затваряш очите, когато виждаш, че човекът срещу теб просто не е това, което си си представял. Защото хората имат навика да изграждат един образ и когато той се разбие на пух и прах, защото истината рано или късно излиза наяве, става ясно, че човекът е друг. И не е приятно. Затова трябва да се научиш, че колкото и да обичаш някого не трябва да забравяш да цениш себе си. Казват, че човекът причинил страданието ти е единственият, който може да го облекчи. И така ти се хващаш за лъжа, която отговаря напълно на желанията ти и забравяш най-важното - човек, който наистина държи на теб не би те накарал да си тръгнеш от него. За какво ти е да бъдеш с човек, който е предал доверието ти? Истината, колкото и клиширана да звучи е, че за всеки влак си има пътници, а ти може би без да осъзнаваш си на грешната гара и държиш в ръка грешен билет. И докато си тук, там някъде, те чака друго място и друг човек, който е всичко това, което заслужаваш. И ако не се страхуваш да кажеш "чао", животът ще те възнагради с едно ново "здравей".
0 Comments
Leave a Reply. |
За менИмето ми е Мария, на 25 години съм и живея в град Пловдив. Обичам семейството, приятелите ми, както и писането. Пожелавам Ви приятни минути в моя блог. Archives
September 2016
|