Живеем във време, в което животът ни без трите неща, написани в заглавието, е някак трудно да си го представим. Едва ли са много хората, които рано сутрин се събуждат сами. И тук, на помощ, се появява той! Този, който след това цял ден ще бъде с теб. Този, който използваш за аларма рано сутрин, за напомняне на важни събития, за слушане на музика, за правене на снимки, за писане на sms-си и за какво ли още не. Да, това е той – мобилният телефон! И ако някой каже: “Е, какво толкова?! Това да е проблемът!”, ето как веднага се появява друго, не по-малко използвано “нещо”. Повечето от нас всяка сутрин, когато станат пускат телевизора “за да има нещо, което да им говори и да ги разсъни” (сигурна съм, че сте го чували поне веднъж, ако не го използвате и вие самите). “Трябва да бъдем информирани” – биха казали едни , “Всяка вечер гледам любимия си сериал по телевизията” – биха отговорили други, ”Футбол, тенис, баскетбол, мачове, спорт – да живее телевизията!”. Наскоро бях чела една много забавна публикация, във връзка с така любимия ни фейсбук! Не мога да цитирам дословно, но беше нещо от сорта на: Ставам сутрин и поглеждам какво ново има във фейсбук, докато вървя към училище/университета/работа слушам музика на телефона си и от време на време (разбирайте през няколко минути) поглеждам профила си, да не би някой да ми е писал нещо важно (като например: “Чакаме те в кафето преди да влезем в час, ако изобщо влизаме”). Когато се прибера в къщи първата работа ми е “да си прегледам фейсбука”, а след това продължавам и с останалите задачи (предполагаме, че просто се степенуват по важност). Вечер, когато няма нищо интересно по телевизията, е време за фейсбук (то може и там да няма нищо кой знае колко интригуващо, но пък така или иначе няма какво друго да се прави). Става късно, време е да си лягам, но чакай! По-добре да си оставя “включен фейсбука”, току виж имам ново важно съобщение. И всичко това би било страшно забавно, само където е до голяма степен истина. Няма защо да се лъжем, всички ние, малко или много сме “зависими” от телефоните, от които не се отделяме, телевизията, която уж не гледаме, просто там да има нещо, което да ни “говори” и накрая, но в никакъв случай на последно място – интернетът. Не, че има нещо лошо, че използваме всичко това, може би леко притеснителен е обаче фактът, че не рядко тези неща изместват реалното общуване. На нас ни е трудно да си представим какво би било ако нямахме всичко това, което днес намираме за “необходимост”, но не е ли по-добре да излезем навън, вместо да си пишем в скайп или фейсбук? И не трябва ли да се запитаме от кога интернетът, телефонът и телевизията бавно, но сигурно стават важна част от ежедневието ни?Оставям отговорите на Вас, а от мен очаквайте нова публикация утре! :)
0 Comments
Утре е понеделник и неделя е идеалното време за формирането на два “отбора”. Отбор номер едно - “Мразя понеделниците” и отбор номер две, който е пълната противоположност. Имаме седем дни в седмицата, но несъмнено шампионът, който е изключително не харесван от не малко хора е понеделник. Видимо, това е първият ден от седмицата, което значи отново работа/университет/училище и което значи край на поспиването до късно и свободното време. И естествено, хората няма как да скачат от радост заради това. Но има истории за такива понеделници, които ще се помнят много, много дълго време… Разбирам, че не всеки е във възторг заради това, че е станал в 7 часа при положение, че почивните дни е правил всичко друго, но не и да спи. И разбирам, че самата идея за това, че следват 5 работни дни е някак натоварващо, НО… Няма нужда да ставате с мисълта как днес е най-отвратителният ден, който някога може да съществува и да разсъждавате над важни въпроси като “защо няма още един ден, който да е ден за почивка след събота и неделя ”. И повярвайте ми, не е нужно да си го изкарвате на целия свят и да се карате с всеки, който Ви е погледнал, защото това не е престъпление и той не иска да Ви дразни. Пак повтарям не иска! Винаги съм смятала, че нагласата, с която тръгва човек е много важно нещо. Няма как ти да станеш и още рано-рано сутринта да започнеш да мрънкаш за всичко, за което се сетиш и да очакваш денят ти да потръгне добре. И например това, че разля кафето си не е причина да си мислиш, че точно, защото днес е понеделник ще ти върви зле и разляното кафе е едва началото. Или пък след това. Качваш се в колата си и се чудиш и маеш как е възможно да има толкова много коли и да се нервираш на задръстването, в което си попаднал. Не е станало нищо кой знае какво. Докато чакаш може да пуснеш любимата си песен и всичко би изглеждало в пъти по-хубаво. Пристигаш в училище/университета/на работа и там учителят/професорът/шефът ти те посреща с възможно най-намръщената физиономия и един куп задачи, които по възможност (всъщност никой не те пита, просто го казва от любезност) да свършиш до края на седмицата. В почивката/междучасието решаваш да отидеш с колеги/съученици на кафе и там те посреща изключително позитивната сервитьорка с въпроса… хм, всъщност няма въпрос.Тя просто седи, гледа Ви и ако е възможно би Ви убила с поглед за това, че сте отишли. И докато Вие избирате какво искате да пиете, тя нервно потропва с крак за да Ви покаже (ако случайно не сте забелязали), че търпението ѝ е към привършване. И така цял ден се сблъскваш с намръщени лица, мрънкащи хора и обвиняваш за всичко понеделниците, а всъщност това е един най-обикновен ден. Както всички останали. Просто всичко е в твоята глава. И когато очакваш нещата да са ужасни, няма защо се учудваш, че те наистина са такива. Затова сложете най-голямата си усмивка, посрещнете деня с музика, кажете си, че това е просто ден и всичко ще бъде наред. И дори и да се случи нещо непредвидено, приемете го от забавната му страна, защото всичко е въпрос на гледна точка.
Успешна нова седмица от мен и не забравяйте да се усмихвате, защото винаги има причина! :) Не веднъж сме чували колко е трудно да съществува истинско приятелство между две (какво ли остава за повече) момичета. Често пъти ставаме свидетели на най-различни и коя от коя по-драматични истории за това как две, на пръв поглед, добри приятелки се скарват и спират да си говорят, а до преди това са били неразделни. Самата фраза “Тя ми е най-добра приятелка” е твърде ангажираща. Веднага следва да си зададем въпроса, какво значи най-добър приятел? И може ли някой, когото познаваме от кратък период от време да го провъзгласим за такъв? Има ли изобщо значение времето? И какво означава “най-добри приятели завинаги”? Няма защо да крием, че едни от най-забавните вечери са тези, в които се събираме с най-близките ни приятелки за да гледаме някой филм на ужасите и да обсъждаме “колко лоша е актьорската игра и как зомбито предизвиква повече смях, отколкото страх”, или пък да си говорим за нещата, които ни вълнуват и накрая, но не е на последно място – да говорим за момчета. Има два варианта (не знам кой от тях е по-притеснителен), а именно или обясняваме възторжено как не всички са еднакви и ставаме “адвокати” на момчетата, или просто започваме да изброяваме колко много недостатъци имат те, като разбира се, не пропускаме да споменем, че имаме трудната задача да ги разбираме. Или пък друга ситуация. Искаш да излезеш по магазините за да разгледаш и да си купиш нещо ново (не, че не си го правила и онзи ден, но това е дребна подробност). Но как ще излезеш сама? Би било страшно скучно. А да забереш приятеля ти със себе си, означава да слушаш фрази от рода на: “Сигурен съм, че тази рокля ти стои идеално! Хайде вече да си тръгваме!” (въпреки, че в нея изглеждаш как да кажем… не така идеално както е според него, но целта е да се изнесете възможно по-бързо от този магазин и да се приберете, защото хайде честно да си кажем, никой не би искал да обикаля още 10 магазина с теб и накрая да решиш, че първата рокля, която си мерила преди около 2 часа е “твоята ”). Никой не би искал да обикаля с теб, освен момичетата! Те не просто ще обикалят 2 часа, но и ще ти дават съвети. И няма да се оплакват. Или ако ще се оплакват, то това ще бъде нещо от сорта на: “Как е възможно всяка година да пускат едни и същи неща отново и отново?!” Извън всички тези отклонения, истината е, че е възможно да съществува истинско приятелство между момичета. И не, не става въпрос за обикалянето по магазини, момичешките събирания и други подобни. Всъщност момичетата могат да бъдат доста разбиращи и подкрепящи се. И не е нужно да обозначаваме някого за “наш най-добър приятел”, просто защото това са някакви думи. Въпросът е, когато имате нужда да споделите с някого нещо, да имате на кого да се доверите. Забавлението и смешните моменти ги има навсякъде и са гарантирани, но това дали един човек е истински приятел се доказва в трудните моменти.
И нека не забравяме, че истински приятел е този, който познава недостатъците ти, който има очи не само за положителните ти черти, но въпреки това те обича. Днес е събота, идеалното време за още едно събиране с приятелите Ви, така че не губете време, а ги потърсете и се забавлявайте! Сигурно е хубаво да заложа на традиционното "Добре дошли в моя блог! Това е моята първа публикация". И сигурно още по-хубаво би било, ако направя нещо като кратко въведение преди първата тема по която съм си избрала да пиша. Само, където няма как да не кажа, че последното, за което съм смятала да пиша в първата си публикация, на личния ми блог е... темата за 14-ти февруари. Уви, случайност или не, точно днес реших да направя тази страница, озаглавена "My world" ("Моят свят") и отново случайност или не, но първата тема в този `мой свят` е темата за любовта. Несъмнено няма нищо по-прекрасно от това да обичаш и да бъдеш обичан. Истински. Силно. Да си тотално влюбен. Всяка песен да я свързваш с един конкретен човек. И всеки филм също. И всичко това е прекрасно, но тук идва един често задаван въпрос - Защо ни е нужен точно един определен ден в годината за да покажем любовта си към някого? Сигурно ще прозвучи като клише, но пък клишетата са такива именно, защото са истина, но любовта може и трябва да се изразява през всички 365 дни в годината, а не само на един конкретен ден - било то 14-ти февруари, или който и да е друг. И вярвам, че повечето хора са наясно с това и най-вероятно повечето, които остават раздразнени от този ден са такива просто, защото поне седмица по-рано навсякъде в града се появяват огромни червени балони във формата на сърца, най-различни валентинки, надписи гласящи "обичам те" и още купища различни предмети, с които да зарадваме любимия човек. Не малко хора биха казали, къде с чувство за хумор, къде не: "Твърде много червено! Всъщност навсякъде! Подлудяващо е!" П.С. И аз, разбира се, типично като всички останали съм заложила на червеното в публикацията си, за да мога и аз да Ви напомня, че днес е Свети Валентин, за което Ви се извинявам и всъщност предполагам просто съм се "заразила" от всичко, което ме заобикаля. :)))) Като оставим настрана шегите, истината е, че ако не беше цялата тази "шумотевица" поне седмица преди празника и най-вече на самия ден, хората най-вероятно нямаше да бъдат чак такива "противници" на този ден, тъй като едва ли някой би се дразнил за това, че има ден, който е наречен денят на влюбените. Просто прекалените демонстрации и фактът, че навсякъде се говори само и единствено за това е причина, за неодобрението на не малко хора. Няма как, когато си пуснеш телевизора на 3 от 4 канала да ти говорят за предстоящия празник, когато излезеш от вас навсякъде да има плюшени мечета пеещи "I love you", когато го натиснете по ръчичката (например), почти навсякъде да чуваш "Свети Валентин това, Свети Валентин онова..." и да запазиш спокойствие. На всичкото отгоре си пускаш лаптопа и очакваш да отдъхнеш от цялото това "нашествие" и изведнъж виждаш, че дори и Google те "посреща подобаващо" честитявайки ти какво? Свети Валентин, разбира се! Благодарим ти, Google!
Трудно ще ни бъде да забележим, че днес е Свети Валентин. Шансът за малко да забравим, защото абсолютно от никъде не ни го напомнят непрекъснато е огромен! ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Това е моята първа публикация, в моя блог озаглавен "Моят свят" и по случайност или просто, защото Свети Валентин е решил да се намеси дори тук, но това е темата, по която избрах да пиша. Не, че не можех да си избера и нещо друго, но... предполагам, че щеше да е някак странно на фона на цялото това "червено"! :))) Благодаря Ви, че прочетохте всички тези редове и очаквайте съвсем скоро да пиша отново тук. П.С. Предполагам, че сега ако напиша "Любов на всички" ще бъде вече прекалено от моя страна, така че хубав петък Ви желая! :) |
За менИмето ми е Мария, на 25 години съм и живея в град Пловдив. Обичам семейството, приятелите ми, както и писането. Пожелавам Ви приятни минути в моя блог. Archives
September 2016
|