Ежедневието на повечето от нас протича по един и същи начин. Сутрин - ставаме рано. Някои се разбуждат с чаша горещо кафе, други пускат телевизора за да чуят най-важните неща от деня на бързо, трети слушат радио докато шофират на път за работа и общото между всички е, че всеки от нас се отправя към новия ден. Забързаните хора, с които се разминаваме по улиците бързат за своите дела и задачи също както нас. И някъде там, в тълпата, може би има някой, когото ние не забелязваме. Също както и някой друг не забелязва нас. Макар да излизаме с лице пред света, всъщност често пъти оставяме не малко неща за себе си, така че да не бъдат забелязани. Нека бъдем честни, на всеки се е случвало да става част от "колелото на забързаното ежедневие", което повтаря един и същи ритъм. Нещо от сорта на - стани, отиди на училище/университет/работа, учи/работи, прибери се, спи и утре пак. И така, отново и отново. Повтаряйки го всеки ден, често пъти се случва да чакаме различни неща. Колко от нас очакват петъка с нетърпение, за да дойдат почивните дни? И колко от нас повтарят колко щастливи и безгрижни са през лятото и затова нямат търпение то да дойде отново? А колко пък чакат да се случи нещо, което да поведе със себе си следващо събитие? Следва да си зададем няколко въпроса. Първо, защо е нужно да дойде петък или почивните дни, когато всеки един ден от седмицата може да бъде очарователен по свое му? Второ, защо да чакаме да дойде един определен сезон, в който да правим каквото пожелаем, когато можем да организираме времето си така, че да ни стига за всичко? Защо постоянно чакаме нещо да се случи, когато целите се постигат, когато спреш да очакваш и се захванеш за работа? Неща, които уж знаем добре на теория, всъщност на практика ни се изплъзват. Показваме на света това, което искаме и скриваме от него това, което не искаме. И е нормално да бъде по този начин. Марк Твен е казал, че "Всеки човек, подобно на луната, има своя неосветена страна, която не показва на никого" и няма как да не се запитам, с колко много хора се разминаваме всекидневно, оставяйки ги да минат покрай нас, без да разберем всъщност каква е историята, която имат.
0 Comments
Забавната страна на това да си водиш блог е, че винаги, когато поискаш можеш да хвърлиш един поглед на нещата, които си писал преди и да се посмееш сам на себе си. Днес е сряда, средата на седмицата и ми се ще да Ви предам от доброто си настроение, което да Ви държи дълго време. След като изчетох някои мои коментари относно различни теми реших, че мога да Ви покажа едни от най-забавните си постове тук. Често пъти в публикациите си използвам шеги. Забелязала съм обаче, че е много по-трудно да предадеш на думите си онова, забавно чувство особено, когато не говориш, а пишеш, тъй като интонацията, с която се казва дадено нещо, няма как да бъде предадена на читателя. Просто, защото не говориш, а пишеш (и се радвам, защото... просто прочетете послеписа). П.С. Така и така постоянно измислят нови технологии, възлагам задача на някой с повече свободно време и добро желание, да изобрети "устройство", което да предава на думите и глас, като предварително правя уточнението, че не искам да говоря, защото последният път, в който се изправих пред публика е било... хм, в далечното минало, на някакъв училищен концерт и вярвайте ми, не употребявам алкохол, но нямам големи спомени от тогава. Ако хората се притесняват, когато излизат пред голяма аудитория, то при мен ефектът е двойно по-голям (не, тройно!). Без да губя повече време в излишни приказки ще ви припомня някои от най-забавните теми и коментари към тях. Приятно четене! :) Започвам с коментар от третата тема в блога ми, а именно "(Не) харесвам понеделниците", в която описвам как... "В почивката/междучасието решаваш да отидеш с колеги/съученици на кафе и там те посреща изключително позитивната сервитьорка с въпроса… хм, всъщност няма въпрос. Тя просто седи, гледа те и ако е възможно би те убила с поглед за това, че си отишъл. И докато избираш какво искаш да пиеш, тя нервно потропва с крак за да ти покаже (ако случайно не си забелязал), че търпението ѝ е към привършване." Продължаваме с пета тема, която и до ден днешен се чудя как изобщо съм решила да я пиша (вероятно твърде многото реклами, които по между другото се "забиват" в главите ни още при първото слушане са промили и моя мозък). А ето и извадка по темата, която доказва думите ми: “Хем по-чисто, хем по-лесно, с помощта му е чудесно... Mr. Proper” – звучи Ви познато, нали? Само, където Mr. Proper не е духът от вълшебната лампа и колкото и да Ви се иска той да почисти вместо Вас, това няма как да се случи." И тъкмо, когато решавам, че няма накъде по-абсурдно от това, явно хората са прави, когато казват "очаквай неочакваното". Сега, четейки диалога от следващата реклама се чудя кое е по-страшно - това, че има хора, които мислят подобни реклами или това, че съществуват други, които седят и пишат за тях (разбирайте мен). И след известно колебание (излъгах, не ми отне много време!) разбирам, че вторите се нуждаят от по-голяма помощ! "- Ей, какво става, кой си ти? - О, Ице, какво става? - Асен Блатечки? Ама какво? - Хапвам. Пригладнях нещо и викам защо да не дойда да проверя в твоя хладилник… Ти как си свали новия ми филм безплатно?! Ама, разбира се! Моят съвет към всички почитателки на Джони Деп е да си свалят напълно безплатно “Карибски пирати”, да го изгледат и след това да си приготвят лист, химикал и плакат за автограф от актьора, защото е несъмнено, че той съвсем скоро време ще се появи в кухнята Ви и ще търси нещо за хапване от хладилника Ви. Ами така де… не може Вие да гледате филма му, при това безплатно, пък той да не получи нищо в замяна. Така, че приготвяйте фотоапаратите, заредете добре хладилниците, теглете от различни сайтове филми и очаквайте съвсем скоро любимият Ви актьор да се появи пред вратата Ви (или хладилника)! А сега пускайте някой филм и очаквайте “чудото” да се случи и при вас. " Гледам си темите и се чудя как вербално да повдигна рамене, защото ако някой някога ме попита "как ти е хрумнало да пишеш за подобни неща", то отговорът ми ще бъде точно такъв - объркана физиономия и повдигане на рамене. А на всички Вас пожелавам един забавен и много усмихнат ден утре, а и не само! :)
Имаме много какво да учим от децата. Макар, че са доста по-малки от нас и макар и да си мислим, че ние сме тези, които трябва да ги научат на нещо, не рядко се оказва, че най-малките имат отговори, които звучат разбираемо, докато големите търсят подходящия начин за обяснение на нещо, което има прост отговор. Тук не става въпрос за сложни задачи, или някакви обширни теми за дискусия. Става дума за въпроси, които всеки един си е задавал и чиито отговори често пъти са различни в зависимост от периода, в който му е зададен съответния въпрос. Някои приказки за деца, както биват определяни, крият истини, които възрастните могат да разберат по по-различен начин. И като заговорихме за приказки... „Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е много изморително непрекъснато да им обясняват всичко.” Възрастните затрупват децата с купища въпроси като смятат, че малчуганите дават детски отговори, но ако оставим настрана забавните и често пъти чудновати хрумвания, ще открием, че има доста добри неща върху, които можем да помислим: "По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е обич." Това казва 8 годишно дете, което отговаря на въпроса какво разбира то под думата "обич". Вие бихте ли могли да дадете по-добро определение, защото аз не. :) "Вълшебните приказки са верни не защото ни показват, че дракони съществуват, а защото ни учат, че "драконите" могат да бъдат победени."
"Цветята трябва да бъдат поднасяни без повод. Щастието трябва да бъде настояще. Домът топъл. Любовта трябва да бъде взаимна. А сезонът... няма значение какъв ще е сезонът." Старт на новата седмица, а с нея и на новата публикация в блога ми. Съвсем наскоро погледнах във "Вчера, днес и утре" и установих, че това не е коя да е тема. Питате се защо? Днешната тема е публикация, номер 100. Можете ли да повярвате? На мен ми звучи доста, имайки предвид, че блога ми съществува от 9 месеца, а темите вече са толкова много. Ето защо, се върнах "назад във времето". На 14-ти февруари се появи "My world", въпреки че първоначално беше стартиран на 13-ти, но докато темата бъде готова, обликът на блога също часовникът не желаеше да "почака" и първата публикация се появи в "Деня на влюбените". И затова реших, че публикация номер 100, няма как да не бъде свързана именно с началото. За любовта се е изписало толкова много. Съществуват най-различни книги на тази тематика. Мислите, които и до ден днешен цитираме и в които откриваме себе си. Списанията ни обсипват с постове насочени именно към това как да намерим "идеалната половинка". По телевизията и в не едно и две предавания, всеки търси "своя човек" в "Море(то) от любов". В песните се пее основно за това. И ако съществуваше "улица", в която да живеят голям кръг от хора (а може би ще бъде и най-обширната), то тя трябва да бъде на един единствен адрес. Вероятно, трябваше да бъде кръстен адрес "Любов". Има хиляди думи, които са измислени, с които да се опишат много неща. Но когато става дума за чувства, сякаш "арсеналът от остроумни изказвания" се изпарява и може да ти се случи често да възкликваш: "Нямам думи". И наистина нямаш. Или поне не откриваш подходящите. Замисляш се колко богат на думи "речник" съществува, а сякаш е беден за да опише неща, които чувстваш. И така писмото остава не написано напълно. Началото на публикацията започнах с един мой много любим цитат. Без колебание, смятам да споделя, че има мисли, които със съвсем малко думи, могат да кажат много неща. Ето защо, като за финал ще споделя още един, който всъщност е едно съвсем кратко изречение, което съдържа всичко: "И да вдишваш отрова, издишвай любов...".
Често пъти отлагаме разни неща, някои ги правим половинчато, а други пък изобщо не ги довършваме. Когато се захващаме с дадено нещо, винаги започваме с ентусиазъм и решителност да го докараме до край, но някъде по пътя започваме постепенно да губим и едното, и другото. Не рядко нещата, независимо от какво естество са, са трудни в началото, разхвърляни и хаотични в средата и великолепни в края. Уловката е в това дали ще стигнеш до там. Не веднъж много хора решават да се откажат при първата трудност, която им се е изпречила на пътя, а често пъти, пътят към успеха е дълъг и с не едно и две препятствия. И в тези моменти става ясно до колко човек иска дадено нещо. Защото, когато искаш да постигнеш целта си, не се отказваш. Продължаваш, бориш се, ако не става опитваш отново и отново, но опцията "спирам до тук, защото е трудно", не съществува. Вариант със средно положение също няма. Нещата се свеждат до две прости думи - всичко или нищо.
Човек лесно може да повярва на това, което му се казва особено, когато това отговаря напълно на желанията му. Когато искаш да чуеш дадено нещо и то ти бъде съобщено, шансът да му повярваш е голям. Макар и красиво изречена, лъжата си остава лъжа. И въпреки, че много често казваме, че предпочитаме да чуем истината, не винаги сме готови за това и може би затова отлагаме момента, в който неща, които и без друго са ни ясни, ще станат факт и ще бъдат чути такива, каквито са. Без преиначаване. Без украси. Без заблуди. Големи или малки, лъжите са си лъжи. И освен това, че рано или късно излизат наяве, те са заблуди, които не водят до нищо добро. Но въпреки, че го знаят, хората прибягват до тях. А често пъти правилото за това, че една лъжа води след себе си и втора, и трета, и така до безкрай, важи с пълна сила. Красивата лъжа е нищо повече от илюзия, докато грозната истина е реалност, която макар и не винаги да отговаря на очакванията ни, трябва да бъде предпочитана пред това да живеем в заблуда.
Съществуват много и различни истории, но всяка една си прилича по две неща - задължително има главно действащо лице, а може би и повече от едно и ако не винаги, то доста често, има човек, който разказва за случилото се. Не съм сигурна, обаче, доколко историята би била достоверна, разказана от различните хора, защото всеки пречупва, макар и несъзнателно, случилото се през своята призма и една на пръв поглед обикновена история може да звучи по няколко различни начина, в зависимост от това кой я разказва. Ако трябва да говорим за обективност, това също е много относително като понятие. Страничният наблюдател преразказва неща, които е чул, което не означава непременно достоверност. Ако пък е замесен, няма как да остане безпристрастен и съзнателно или не ще заеме позиция, от която същата тази история ще бъде в една или друга степен променена, в зависимост от това кой как вижда нещата през своите очи. Някои разказват истории, други ги създават и може всичко да е строго индивидуално, но когато става дума за това, всички те си приличат по едно - съществуват, защото трябва да се случат, за да могат да те научат на нещо.
Първи ноември е една от важните дати в календара, защото днес се отбелязва денят на народните будители. По традиция се организират шествия в цялата страна. Това е общобългарски празник, ознаменуващ делото на българските просветители, книжовници, революционери, които с дейността си са допринесли за възраждането на българския национален дух, на образованието и книжовността. "Един народ, който има съзнание, култура, писменост, наука, непременно ще има
|
За менИмето ми е Мария, на 25 години съм и живея в град Пловдив. Обичам семейството, приятелите ми, както и писането. Пожелавам Ви приятни минути в моя блог. Archives
September 2016
|